— Но си струваше всяка частичка от нея — каза Катедрата по Неопределени Науки.
— Не по-добре, отколкото ако ги виждах живи, обаче — каза Лекторът по Скорошни Руни. — Има нещо странно в начина, по който потта капе по теб.
— Аз пък си мислех, че просто свършва и става по-добре — каза Столът. — Мислех си…
Магьосниците се сковаха в мига, в който воят премина през сградата. Беше леко животински, но така също и минерален, металически, и остър като бръснач.
Най-накрая Лекторът по Скорошни Руни каза:
— Естествено, само защото чухме пронизващ, кръвосмразяващ писък, от онези, които карат душата ти да замръзне в костите, не означава автоматично, че нещо не е наред.
Магьосниците погледнаха навън в коридора.
— Дойде някъде от долния етаж — каза Катедрата по Неопределени Науки, упътвайки се към стълбището.
— Защо тогава тръгваш нагоре?
— Защото не съм загубен!
— Но това може да е някоя ужасна еманация!
— Не думай? — каза Катедрата, като продължаваше да набира скорост.
— Добре, както искаш. Там горе е етажът на студентите.
— А. Ъ…
Катедрата бавно слезе долу, като от време на време хвърляше боязливи погледи нагоре към стълбите.
— Слушай, нищо не може да влезе — каза Старшият Кавгаджия. — Това място е закриляно от много мощни магии.
— Точно така — каза Скорошните Руни.
— Пък и съм сигурен, че всички ние периодически ги подсилваме, каквото е задължението ни — каза Старшият Кавгаджия.
— Ъ. Да. Да. Разбира се — каза Скорошните Руни.
Звукът долетя отново. В рева се съдържаше бавен, пулсиращ ритъм.
— Библиотеката, струва ми се — каза Старшият Кавгаджия.
— Някой да е виждал напоследък Библиотекаря?
— Винаги, когато го виждам, той като че ли носи нещо. Нали не мислите, че се е захванал с нещо окултно, а?
— Това е магически университет.
— Да, но това, което имам пред вид е още по-окултно.
— Дръжте се.
— Аз се държа.
— Защото, ако се държим заедно, нима може нещо лошо да ни се случи?
— Ами, (1): доста голям…
— Млъквай!
Деканът отвори вратата на библиотеката. Беше топла и с кадифена тишина. От време на време, някоя книга прошумоляваше със страници или неспокойно издрънчаваше с вериги.
Сребърна светлина идваше от стълбището към сутерена. Чуваше се и някое спорадично „уук“.
— Не ми звучи много разстроен — каза Касиерът.
Магьосниците се спуснаха тихо по стъпалата. Не можеше да има грешка с вратата — светлината струеше от нея.
Магьосниците се спряха в мазето.
Спряха да дишат.
То се намираше върху издигната платформа на средата на пода, със запалени свещи навсякъде около него.
Беше Музика С Камъни В Нея.
Висока тъмна фигура намали зад ъгъла и сви на Саторовия Площад и, набирайки скорост, изтрополи през портата на Невидимия Университет.
Видя я само Модо, джуджето градинар, докато щастливо си караше количката с тор през здрача. Денят беше минал добре. Като повечето дни в неговия живот.
Не беше чул за Фестивала. Не беше чул за Музиката С Камъни В Нея. Модо не чуваше за повечето неща, тъй като не слушаше. Той обичаше тора. След тора обичаше розите, тъй като те бяха нещо, за което торът се тореше.
По натура той беше едно доволно джудже, което с късите си крачка се справяше и с всички допълнителни проблеми на градинарството във високо магическа среда, като листни въшки, бели въшки и залитащи неща с пипала. Нормалната поддръжка на ливадите може да се превърне в истински проблем, когато на разни неща от друго измерение им бъде позволено да се плъзгат по тях.
Някой изтопурка по моравата и изчезна през вратата на библиотеката.
Модо погледна към следите и каза:
— О, боже!
Магьосниците отново започнаха да дишат.
— О, божичко! — каза Лекторът по Скорошни Руни.
— Пощурей Вътре… — каза Старшият Кавгаджия.
— Ето на това му викам аз Музика С Камъни В Нея — въздъхна Деканът. Той пристъпи напред с унесеното изражение на скъперник в златна мина.
Светлината на свещта пробягваше по черно и сребро. И от двете имаше по много.
— О, боже! — каза Лекторът по Скорошни Руни. Беше като някакъв вид чародейство.
— Ей, това не е ли огледалото ми за космите в носа, сигурен съм, че…
Освен това, докато черното си беше черно, сребърното не беше наистина сребро. То беше всички огледала и парчетии от лъскаво тенеке и сърма и жица, които Библиотекарят беше успял да отмъкне и да ги извие в някаква форма…
— … е с онази малката сребърна рамка… защо се намира върху онази каруца на две колела? Две колела, едно след друго? Смехотворно. Ще се преобърне, можеш да бъдеш сигурен. А къде ще иде конят, ако мога да попитам?