Старшият Кавгаджия го потупа леко по рамото.
— Касиере? Една дума от магьосник, приятелче.
— Да? Какво има?
— Мисля, че ако не спреш да приказваш на секундата, Деканът ще те убие.
Имаше две малки колела, едно зад друго, със седло между тях. Пред седлото се намираше една тръба със сложна двойна извивка на нея, така че някой, седнал на седлото, да може да я хване.
Останалото беше отпадъци. Кости и клони от дървета и пир на чавки от финтифлюшки. Един конски череп беше опънат над предното колело, а отвсякъде висяха пера и мъниста.
Беше боклук, но както стоеше в проблясващия мрак, той притежаваше тъмно, органично свойство — не точно живот, но нещо динамично и обезпокоително, и навито на спирала, и мощно, което караше Декана да вибрира върху краката си. То излъчваше нещо, което подсказваше, че само чрез съществуването си и външния си вид нарушава поне девет закона и двайсет и три препоръки.
— Той влюбен ли е? — попита Касиерът.
— Да потегли! — каза Деканът. — Предназначено е да се носи вихрено!
— Да, но какво е то? — попита Катедрата по Неопределени Науки.
— Това е шедьовър — каза Деканът. — Триумф!
— Ууук?
— Може би трябва да го буташ с крака? — прошепна Старшият Кавгаджия.
Деканът замислено поклати глава.
— Ние сме магьосници, нали така? — каза той. — Предполагам, можем да направим така, че то да потегли.
Той обиколи кръга. Течението от обсипаната му с гвоздеи кожена роба накара пламъка на свещите да затрепери, а сенките на нещото затанцуваха по стената.
Старшият Кавгаджия прехапа устни.
— Не съм много сигурен за това — каза той. — Така, както ми изглежда, то има даже повече магия в себе си отколкото е нужна. То… ъъ… то диша ли, или само така ми се струва?
Старшият Кавгаджия се завъртя и размаха пръст срещу Библиотекаря.
— Ти ли го направи? — излая той.
Орангутанът поклати глава.
— Ууук.
— Какво каза той?
— Каза, че не го е направил, а само го бил сглобил — преведе Деканът, без да обръща глава.
— Уук.
— Ще седна на него — каза Деканът.
Останалите магьосници почувстваха как нещо се отцежда от душите им и една внезапна несигурност изцамбурка на мястото му.
— На твое място аз не бих го направил, друже — каза Старшият Кавгаджия. — Не знаеш докъде може да те докара.
— Не ме интересува.
Деканът още не откъсваше поглед от нещото.
— Искам да кажа, то не е от този свят — добави Старшият Кавгаджия.
— Аз съм от този свят повече от седемдесет години — каза Деканът, — и вече ми е безкрайно отегчително.
Той стъпи в кръга и сложи ръка върху седлото на нещото.
То потрепери.
— ИЗВИНЕТЕ.
Високата, тъмна фигура внезапно се оказа на вратата, след което с няколко крачки застана в кръга.
Една кокалеста ръка падна върху рамото на Декана и го отмести внимателно, но неумолимо.
— БЛАГОДАРЯ ВИ.
Фигурата скочи на седлото и посегна за кормилото. Погледна надолу към нещото, което беше яхнала.
Някои ситуации си имат точни изисквания…
Един пръст посочи Декана.
— НУЖНИ СА МИ ДРЕХИТЕ ТИ.
Деканът отстъпи назад.
— Какво?
— ДАЙ МИ ПАЛТОТО СИ.
Деканът крайно неохотно се измъкна от кожената си роба и му я подаде.
Смърт я облече. Така беше по-добре…
— Я ДА ВИДЯ СЕГА…
Син пламък проблесна изпод пръстите му и се разля в назъбени сини линии, образувайки корона на върха на всяко перо и мънисто.
— Ние сме в мазе! — каза Деканът. — Това има ли значение?
Смърт го погледна.
— НЕ.
Модо се изправи и се спря, за да се полюбува на лехата с розите си, притежаваща най-хубавата колекция от чисто черни рози, която някога бе успял да произведе. Високото магическо обкръжение можеше и да е от полза понякога. Ароматът им тежеше във вечерния въздух като насърчаваща дума.
Цветната леха се пукна.
За кратко Модо зърна пламъци и нещо, извиващо се в небето, преди зрението му да замъгли дъждът от мъниста, пера и меки черни листенца.
Той поклати глава и се понесе кротко да си вземе лопатата.
— Сержант?
— Да, Ноби?
— Знаеш ли, че зъбите ти…
— Какви зъби?
— Зъби, като това, дето го имаш в устата?
— О, да. Така. Е какво те?
— Как така си пасват отзад?
Последва пауза, докато Сержант Колън ръчкаше дълбините на устата си с език.
— То ух, а… — започна той, после се оправи. — Интересна забележка, Ноби.
Ноби свърши със свиването на цигара.
— Мисля да затворим портите, сержант?
— Бихме могли.
С точно премерено минимално количество усилия, те събраха огромните порти. Не беше кой знае каква предохранителна мярка. Ключовете бяха загубени много, много отдавна. Дори и табелата „Благодарим Ви, Че Не ННападъте Нашия Грат“ вече едва-едва се четеше.