— Предполагам, че трябва… — започна Колън, после се взря в улицата.
— Каква е онази светлина? — учуди се той. — И какво вдига такъв шум?
По сградите в края на дългата улица блестеше синя светлина.
— Звучи ми като някакво диво животно — каза Ефрейтор Нобс.
Светлината се разпадна на две актиниеви сини пики.
Колън закри очи.
— Прилича ми на някакъв… кон или нещо подобно.
— Идва право към портите!
Измъченият рев отекна в къщите.
— Ноби, мисля, че няма да спре!
Ефрейтор Нобс се прилепи плътно до стената. Колън, малко по-съзнателен за отговорностите на пагона, размаха неопределено ръце срещу приближаващата се светлина.
— Не го прави! Не го прави!
И после се вдигна от калта.
Розов цвят, пера и искри меко се разсипаха около него.
Пред него една дупка в портата искреше синя по краищата.
— Това е стар дъб, точно така — без смисъл каза той. — Само се надявам, че няма да ни накарат да я платим от собствените си пари. Видя ли кой беше, Ноби? Ноби?
Ноби се измъкна внимателно покрай стената.
— Той… той имаше роза между зъбите, сержант.
— Да, но ще го познаеш ли, ако го видиш отново?
Ноби преглътна.
— Ако не успея, сержант — рече той, — значи съм адски слаб в установяването на самоличност.
— Не ми харесва това, господин Глод! Не ми харесва!
— Затваряй си устата и карай!
— Но това не е път, по който се очаква да караш бързо!
— Няма значение! Така или иначе, не виждаш къде вървиш!
Каруцата взе един завой на две колела. Започваше да вали сняг — слаб, мокър сняг, който се разтопяваше в момента, в който докоснеше земята.
— Но ние сме се върнали обратно в хълмовете! Това там е пропаст. Ще се преобърнем в нея!
— Искаш Хризопрас да ни залови ли?
— По-живо, по-живо, ясно!
Бъди и Клиф се бяха вкопчили в страничните дъски на каруцата, докато тя се мяташе насам-натам в тъмнината.
— Още ли са зад нас? — извика Глод.
— Нищо не виждам! — изкрещя Клиф. — Ако спреш каруцата, може би ще успеем да чуем нещо.
— Да, но я си представи, че чуем нещо наистина съвсем наблизо?
— Живо, живо, дяяяя!
— Добре, ами какво, ако изхвърлим парите?
— ПЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА?
Бъди погледна навън от каруцата. Тъмнината определено носеше качествата на дере и определено подсказваше за дълбочина. Отстоеше само на няколко крачки отстрани на пътя.
Китарата бръмчеше леко към ритъма на колелата. Той я взе в една ръка. Странно как никога не млъкваше. Човек не можеше да я усмири, даже и като натиснеше струните й здраво с две ръце. Беше опитвал.
До нея лежеше лирата. Струните й бяха съвършено безмълвни.
— Това е тъпо! — изкрещя Глод отпред. — Забави ход! За малко да ни обърнеш!
Асфалт дръпна юздите. Каруцата забави най-сетне и премина в спокоен ход.
— Така е по-добре…
Китарата изпищя. Тонът беше толкова висок, че проряза ушите като игла. Конете се дръпнаха нервно от поводите, след което отново се втурнаха напред.
— Дръж ги!
— Това и правя!
Глод се обърна, вкопчил се здраво в седалката.
— Изхвърли това нещо!
Бъди сграбчи китарата и се изправи, замахвайки с ръка назад, за да изхвърли нещото в дефилето. Поколеба се.
— Изхвърли я!
Клиф се изправи на крака и се опита да вземе китарата.
— Не!
Бъди замахна с нея над главата си и халоса трола брадата, събаряйки го назад.
— Не!
— Глод, забави ход…
А един бял кон ги задминаваше. Закачулена фигура се наклони към тях и сграбчи юздите.
Каруцата удари о камък и полетя във въздуха за един миг, преди да се разбие на пътя. Асфалт чу как подпорите се разцепиха, когато колелата се блъснаха в оградата, видя как ремъкът на хамута се скъса, усети как каруцата се завърта…
… и спира.
Толкова много се случи след това, че Глод никога никому не разказа за усещането, което изпита: че макар, че каруцата съвсем определено се беше вклинила несигурно на ръба на скалата, тя освен това и полетя, премятайки се отново и отново, надолу към скалите…
Глод отвори очи. Образът го теглеше като лош сън. Но той се беше проснал насред каруцата, докато тя се изви на верев, а главата му лежеше на задната дъска.
Гледаше точно в пропастта. Зад него изскърца дърво.
Някой го държеше за крака.
— Кой е? — прошепна той, да не би по-силните думи да изпратят каруцата долу в скалите.
— Аз съм, Асфалт. Кой е този, който ме държи за крака?
— Аз — каза Клиф. — Ти за какво се държиш, Глод?
— Само… за нещо, за което изплъзващата ми се ръка успя да се закачи — каза Глод.