Каруцата отново изскърца.
— Златото, нали? — попита Асфалт. — Признай си. Ти се държиш за златото.
— Идиот такъв! — извика Клиф. — Пусни го, или ще умрем!
— Да пуснеш пет хиляди долара е все едно да умреш — каза Глод.
— Глупак! Не можеш да го вземеш със себе си!
Асфалт се помъчи да се залови за дървото. Каруцата се помести.
— Само след минутка ще е точно обратното — промърмори той.
— И така — каза Клиф, докато каруцата хлътна с още няколко сантиметра надолу, — кой държи Бъди?
Настъпи мълчание, докато тримата брояха крайниците и продълженията си към тях.
— Аз… ъ… мисля, че той може и да е изпаднал — каза Глод.
Прозвучаха четири акорда.
Бъди висеше от едно от задните колела с крака над пропастта и се дръпна конвулсивно, щом музиката изсвири осемтонен риф в душата му.
Никога да не остарее. Никога да не умре. Жив завинаги в този един последен нажежен до бяло момент, когато тълпата пищеше. Когато всяка нота беше сърдечен удар. Да изгори на небето.
Ти никога няма да остарееш. Те никога няма да кажат, че си умрял.
Това е сделката. Ти ще си най-великият музикант на света.
Живей бързо. Умри млад.
Музиката теглеше душата му.
Краката на Бъди се вдигнаха бавно и докоснаха камъка на скалата. Той се закрепи, затворил очи и дръпна колелото.
Една ръка докосна рамото му.
— Не!
Бъди ококори очи.
Обърна глава и се озова лице в лице срещу Сюзън, после погледна нагоре към каруцата.
— Какво…? — попита той, гласът му размазан от шока.
Той отпусна едната си ръка и непохватно затърси ремъка на китарата, като я смъкна от рамото си. Струните извиха от болка, когато той я сграбчи за грифа и я метна в мрака.
Другата му ръка се изплъзна от замръзващото колело и той падна в дефилето.
Последва бяло петно. Той се приземи тежко върху нещо кадифено и с мирис на конска пот.
Сюзън го подкрепи със свободната си ръка, докато караше Бинки нагоре през суграшицата.
Конят слезе на пътя, а Бъди се спусна в калта. Вдигна се на лакти.
— Ти?
— Аз — отвърна Сюзън.
Сюзън извади косата от кобура й. Острието изскочи; снежинките, които падаха върху него, се разсичаха леко на две половини без никаква пауза по пътя им надолу.
— Да вземем приятелите ти, а?
Във въздуха се появи триене, сякаш цялото внимание на света се беше фокусирало. Смърт гледаше бъдещето.
— О, ПО ДЯВОЛИТЕ!
Нещата се разпадаха. Библиотекарят беше направил каквото беше по силите му, но просто кост и дърво само не можеха да понесат такова натягане. Пера и мъниста се завихриха и се приземиха, димящи, на пътя. Едно колело се откъсна от оста си и отскочи нанякъде, пръскайки спици, щом машината се изви почти хоризонтално.
Не направи кой знае каква разлика. Нещо като душа проблесна във въздуха, където преди това бяха липсващите парчета.
Ако човек вземеше светеща машина, после я залееше със светлина, така че да се появят лъчи и бляскави петна, а след това махнеше машината, и оставеше само светлината…
Остана само конският череп. Той и задното колело, което сега се завъртя в разклонени светкавици само от премигваща светлина, и вече тлееше.
Нещото избръмча покрай Диблър, като принуди коня му да го хвърли в канавката.
Смърт беше свикнал да пътува бързо. На теория той вече беше навсякъде, като очакваше почти всичко. Най-бързият начин за пътуване е да си там вече.
Но той никога не беше се движил толкова бързо, като в същото време се движеше толкова бавно. Пейзажът често пъти се беше оказвал замъглено петно, но никога бидейки в същото време едва на една педя от коляното му по завоите.
Каруцата отново се помръдна. Сега дори и Клиф гледаше надолу в тъмнината.
Нещо го докосна по рамото.
— ДРЪЖ СЕ ЗА ТОВА. НО НЕ ДОКОСВАЙ ОСТРИЕТО.
Бъди се наведе край него.
— Глод, ако пуснеш чантата, мога да…
— Хич и не си го помисляй.
— В савана няма джобове, Глод.
— Значи не си случил с шивача.
Най-накрая Бъди сграбчи един свободен крак и дръпна. Всички едновременно, скупчвайки се един връз друг, Групата се измъкна обратно на пътя. И се обърнаха, за да се озоват лице в лице срещу Сюзън.
— Бял кон — каза Асфалт. — Черно наметало. Коса. Хм.
— И ти лли я виждаш? — попита Бъди.
— Надявам се, че няма да съжалим, че сме го направили — каза Клиф.
Сюзън вдигна един пясъчен часовник и критично се вгледа в него.
— Предполагам, че вече е твърде късно, за да сключим нещо като сделка? — попита Глод.
— Просто гледам дали сте мъртви или не — каза Сюзън.
— Аз мисля, че съм жив — каза Глод.