— Дръж се здраво за тази мисъл.
Обърнаха се, щом нещо изскърца. Каруцата бавно се плъзна напред и падна в дефилето. Чу се трясък, когато тя се удари в камък насред пътя към дъното, и после едно по-далечно тупване, когато се разби в скалите. Надигна се едно „уууоумпф“ и оранжеви пламъци изригнаха, щом маслото от лампите експлодира.
Изпод останките, провлачвайки огнена диря, се изтърколи горящо колело.
— Ние щяхме да сме там — каза Клиф.
— Мислиш, че може би сега сме в по-добро положение? — рече Глод.
— Да — отвърна Клиф. — Защото не умираме в останките на горяща каруца.
— Да, но това момиче изглежда малко… окултно.
— На мен ми харесва. Пред това да съм жив опечен, предпочитам окултното без да се замисля.
Зад тях, Бъди се обърна към Сюзън.
— Аз… мисля, че го разбрах — каза тя. — Музиката… изкриви историята, струва ми се. Тя не се предполага да е в нашата история. Можеш ли да си спомниш откъде си я взел?
Бъди просто гледаше. Когато привлекателно момиче на бял кон те е спасило от сигурна смърт, не очакваш проверочен изпит по интелигентност.
— Един магазин в Анкх-Морпорк — каза Клиф.
— Загадъчен стар магазин?
— Не по-загадъчен от всички останали. Там…
— Върнахте ли се там? Още ли беше там? На същото място ли беше?
— Да — каза Клиф.
— Не — каза Глод.
— С много интересна стока, която искахте да вземете и да научите повече за нея?
— Да! — казаха Глод и Клиф едновременно.
— О! — възкликна Сюзън. — От онези магазини.
— Знаех си аз, че не е оттук — каза Глод. — Казвах ли аз, че не е оттук? Наистина казвах, че не е оттук. Казвах, че е свръхестествен.
— Аз пък си мислех, че това означава продълговат — каза Асфалт.
Клиф протегна ръка.
— Снегът е спрял — каза той.
— Пуснах я в дефиллето — каза Бъди. — Аз… тя не ми трябваше вече. Сигурно се е разбилла.
— Не — каза Сюзън, — то не е като…
— Облаците… сега те изглеждат свръхестествени — каза Глод, поглеждайки нагоре.
— Какво? Продълговати ли? — попита Асфалт.
Те всички го усетиха… чувството, че стените, ограждащи света, са били съборени. Въздухът забръмча.
— Какво пък е това сега? — попита Асфалт, когато те инстинктивно се сгушиха един в друг.
— Ти трябва да знаеш — каза Глод. — Аз си мислех, че си ходил навсякъде и си виждал всичко?
Бяла светлина изпращя във въздуха.
И тогава въздухът стана лек, бял като лунната светлина, но силен като слънчевата. Носеше се и шум, като бученето на милиони гласове.
Той каза: „Нека ви покажа кой съм аз. Аз съм музиката.“
Торбоустия запали лампите в колата.
— Побързай, човече! — изкрещя Клийт. — Искаме да ги хванем, знаеш това! Ха. Ха. Ха.
— Не виждам какво значение има, ако се измъкнат — избоботи недоволно Торбоустия, качвайки се на колата, докато Клийт караше конете да се размърдат с камшика. — Искам да кажа, тях ги няма. Това е единственото, което има значение, нали така?
— Не! Ти ги видя. Те са… душата на цялата тая бъркотия — каза Клийт. — Не можем да оставим това нещо да продължава така!
Торбоустия погледна встрани. Мисълта нахлуваше в съзнанието му, и то не за пръв път, че господин Клийт не е с всичкия си, че той е един от онези хора, които построяват собствената си гореща лудост от трезви и хладни частички. Торбоустия в никакъв случай не беше против фокстрота на пръстите и фандангото на черепите, но той никога не беше убивал, или поне не нарочно. На Торбоустия му бяха дали да разбере, че има душа и, макар че тя имаше няколко дупки по себе си и се беше поокъсала по краищата, той лелееше надеждата, че някой ден бог Рег ще му намери място в небесния оркестър. Човек не получаваше най-хубавите инструменти, ако беше убиец. Най-вероятно трябваше да свири на виола.
— Ами какво, ако просто ги зарежем? — попита той. — Те няма да се върнат…
— Затваряй си устата!
— Но няма смисъл…
Конете се изправиха на задните си крака. Каруцата се залюля. Нещо прелетя като ураган край тях и изчезна в тъмнината, оставяйки линия от сини пламъци, която премига известно време и после изгасна.
Смърт си даваше сметка, че по някое време ще трябва да спре. Но го обземаше и мисълта, че в който и мрачен речник да беше сътворена призрачната машина, думата „забави“ беше точно толкова немислима, колкото и „карай внимателно“.
В самата й природа не беше да намалява скоростта при никакви други обстоятелства, освен драматично пагубните, в края на третия стих.
Това беше проблемът с Музиката С Камъни В Нея. Обичаше да прави нещата по свой си начин.
Много бавно, като още се въртеше, предното колело се издигна над земята.