Абсолютен мрак изпълваше вселената.
Един глас проговори:
— Ти ли си това, Клиф?
— Ъхъ.
— Добре. Това аз ли съм: Глод?
— Ъхъ. Звучи като теб.
— Асфалт?
— Ас’ъм.
— Бъди?
— Глод?
— А… ъъ… дамата в черно?
— Да?
— Знаете ли къде се намираме, госпожице?
Под тях нямаше земя. Но Сюзън не усещаше, че се носи във въздуха. Тя просто стоеше. Фактът, че се намира върху нищо, беше незначителна подробност. Тя не падаше, защото нямаше къде да падне, нито пък откъде.
Никога не беше проявявала интерес към географията. Но изпитваше много силното усещане, че това място няма да бъде открито на нито един атлас.
— Не знам къде са ни телата — каза тя внимателно.
— О, добре — каза гласът на Глод. — Наистина? Аз съм тук, но ние не знаем къде ми е тялото? Ами парите ми?
Някъде далеч в тъмнината се чу шумът от леки стъпки. Те се приближаваха, бавно и устремено. И спряха.
Един глас каза:
— Едно. Едно. Едно, две. Едно, две.
После стъпките отново се отдалечиха.
След малко друг глас каза:
— Едно, две, три, четири…
И вселената се роди.
Не можеше да се нарече голям взрив. Това просто щеше да е шум, и единственото, което този шум можеше да създаде, беше още шум и космос, пълен с произволни частици.
Материята избухна към живот, очевидно като хаос, но всъщност като акорд. Акордът на абсолютната сила. Всичко, цялото накуп, изтичащо в един огромен поток, който съдържаше вътре в себе си, като обърнати надолу вкаменелости, всичко, което щеше да бъде.
И криволичеща през разширяващия се облак, оживяла, онази първа, дива, жива музика.
Тя имаше форма. Имаше ос. Имаше ритъм. Имаше пулс и човек можеше да танцува на нея.
Всичко танцуваше.
Един глас точно в главата на Сюзън каза: „И аз никога няма да умра.“
Тя каза, високо: „Частичка от теб има у всичко, което живее.“
— Да. Аз съм ритъмът на сърцето. Основният ритъм.
Тя още не виждаше останалите. Светлината струеше покрай нея.
— Но той изхвърли китарата.
— Аз исках той да живее за мен.
— Ти искаше той да умре за теб! В останките на каруцата!
— Каква е разликата? Той така или иначе щеше да е умрял. Но да умреш в музика… Хората винаги ще си спомнят песните, които той така и не успя да изпее. А те ще са най-великите песни.
Изживей живота си в един миг.
И после живей вечно. Не изчезвай.
— Върни ни обратно!
— Вие никога не сте напускали.
Тя премигна. Още бяха на пътя. Въздухът просветна и изпращя, и се изпълни с мокър сняг.
Тя се огледа и срещна ужасеното лице на Бъди.
— Трябва да се махаме…
Той вдигна ръка. Тя беше прозрачна.
Клиф почти беше изчезнал. Глод се опитваше да сграбчи дръжката на чантата с парите, но пръстите му се изплъзваха от нея. Лицето му беше изпълнено с ужаса от смъртта или може би от бедността.
Сюзън изкрещя:
— Той те изхвърли! Не е честно!
Пронизваща синя светлина се насочваше по пътя. Никоя каруца не би могла да се движи толкова бързо. Носеше се рев като писъка на камила, която току-що е видяла две тухли.
Светлината стигна до завоя, намали ход, удари се о една скала и скочи в пространството над дефилето.
Остана време точно, колкото един дълбок глас да каже:
— ОХ, ПО Д…
… преди тя да се удари в отсрещната стена в един голям, разширяващ се кръг от пламъци. Кости подскочиха и се отърколиха към речното корито, после утихнаха.
Сюзън се завъртя на мига, готова да замахне с косата. Но музиката беше във въздуха. Нямаше душа, към която да се прицели.
Би могла да каже на вселената: това не е честно. И вселената щеше да каже: О, така ли? Извинявай.
Тя можеше да спасява хора. Можеше да се озовава там точно в решителния момент. А нещо можеше да щракне с пръсти и да каже: не, това трябва да стане така. Нека ти кажа как трябва да бъде. Ето така трябва да стане легендата.
Тя се пресегна и се опита да хване ръката на Бъди. Усещаше я, но само като студенина.
— Чуваш ли ме? — изкрещя тя, надвиквайки триумфиращите акорди.
Той кимна.
— То е… като легенда! То трябва да се случи! А аз не мога да го спра… как мога да убия нещо като музиката?
Тя изтича до края на пропастта. Каруцата беше в пламъци. Те нямаше да излязат от нея. Щяха да са в нея.
— Не мога да го спра! Не е честно!
Заблъска въздуха с юмруци.
— Дядо!
Сини пламъци просветваха на пресекулки по камъните на пресъхналото речно корито.
Малка кост от пръст на ръка се претърколи по камъните, докато не стигна до друга, малко по-голяма кост.
Трета кост се измъкна изпод скала и се присъедини към тях.
В полумрака се носеше дрънчене сред камъните и шепа малки дребни бели форми скачаха и се премятаха из скалите, докато една ръка, показалец, протегнат към небето, не се изправи в нощта.
После дойде серия от по-дълбоки, по-тежки шумове, докато по-дълги, по-големи неща скачаха едно към друго из мрака.