В полумрака се носеше дрънчене сред камъните и шепа малки дребни бели форми скачаха и се премятаха из скалите, докато една ръка, показалец, протегнат към небето, не се изправи в нощта.
После дойде серия от по-дълбоки, по-тежки шумове, докато по-дълги, по-големи неща скачаха едно към друго из мрака.
— Аз щях по-добре да го направя! — изкрещя Сюзън. — Каква е ползата от това да си Смърт, ако трябва непрекъснато да се подчиняваш на идиотски правила?
— ВЪРНИ ГИ.
Щом Сюзън се обърна, една кост от ходило подскочи в калта и се шмугна на мястото си, някъде под плаща на Смърт.
Той тръгна напред, дръпна косата от Сюзън и с едно движение я метна над главата си и я стовари върху камъка. Острието се разби.
Той се пресегна и вдигна едно парче. То проблесна между пръстите му като миниатюрна звезда от син лед.
— ТОВА НЕ БЕШЕ МОЛБА.
Когато музиката говореше, падащият сняг танцуваше.
— Ти не можеш да ме убиеш.
Смърт посегна към плаща си и извади китарата. Части от нея се бяха отчупили, но това нямаше значение; формата блестеше във въздуха. Струните светеха.
Смърт зае стойка, за която Краш би дал живота си да я постигне, и вдигна една ръка. В пръстите му тресчицата проблесна. Ако светлината можеше да издава звук, той щеше да свети.
„Той искаше да бъде най-великият музикант на света. Трябва да има закон. Съдбата следва своя ход.“
Като никога, Смърт като че ли не се усмихна.
Той свали ръка върху струните.
Не последва звук.
Вместо това се появи прекъсване на звук, краят на един шум, който — Сюзън си даде сметка, беше чувала непрекъснато. През цялото време. През целия й живот. От онези шумове, които никога не забелязва човек, чак докато не спрат…
Струните мълчаха.
Съществуват милиони акорди. Съществуват милиони числа. И всички забравят онова, което е нула. Но без нулата, числата са просто аритметика. Без празния акорд, музиката е просто шум.
Смърт изсвири празния акорд.
Ритъмът се забави. И започна да отслабва. Вселената продължи да се върти, и всеки атом от нея. Но скоро това движение щеше да спре и танцьорите щяха да се огледат наоколо и да се запитат какво да правят след това.
— Не е време за ТОВА! Изсвири нещо друго!
— НЕ МОГА.
Смърт кимна към Бъди.
— НО ТОЙ МОЖЕ.
Той хвърли китарата към Бъди. Тя мина точно през него.
Сюзън се втурна и я сграбчи, после я протегна към него.
— Трябва да я вземеш! Трябва да свириш! Трябва отново да започнеш музиката!
Тя задрънка обезумяла по струните. Бъди потрепери от болка.
— Моля те! — изкрещя тя. — Не изчезвай!
Музиката запищя в главата й.
Бъди успя да улови китарата, но стоеше и я гледаше така, сякаш я вижда за първи път.
— Какво ще стане, ако той не засвири на нея? — попита Глод.
— Всички вие ще умрете при катастрофата!
— И ТОГАВА — каза Смърт, — МУЗИКАТА ЩЕ УМРЕ. И ТАНЦЪТ ЩЕ СПРЕ. ЦЕЛИЯТ ТАНЦ.
Призрачното джудже кихна.
— Плаща ни се за този номер, нали така? — попита то.
— ЩЕ ПОЛУЧИТЕ ВСЕЛЕНАТА.
— А бира безплатно?
Бъди притисна китарата. Погледът му срещна този на Сюзън.
Той вдигна ръка и засвири.
Единственият акорд прозвуча над дефилето, после отекна назад със странна хармония.
— БЛАГОДАРЯ ТИ — каза Смърт. Той пристъпи напред и пое китарата.
Премести се внезапно и разби нещото в една скала. Струните се разкъсаха, а нещо се ускори надалеч, към снега и звездите.
Смърт погледна към останките с известно задоволство.
— Е, ТОВА ВЕЧЕ Е МУЗИКА С КАМЪНИ В НЕЯ.
Той щракна с пръсти.
Луната изгря над Анкх-Морпорк.
Паркът беше пуст вече. Сребърната светлина струеше над изоставената сцена и калта и полуизядените наденички, които маркираха мястото, където е стояла публиката. Тук-там тя проблясваше върху изпочупени музикални капани.
След известно време част от калта се изправи и изплю още кал.
— Краш? Джимбо? Скам? — каза тя.
— Това ти ли си, Ноди? — обади се една тъжна фигура, висяща от една от малкото останали греди на сцената.
Калта извади още кал от ушите си.
— Така! Къде е Скам?
— Струва ми се, че го хвърлиха в езерото.
— Краш жив ли е?
Изпод куп развалини се чу стон.
— Жалко — каза Ноди с чувство.
Една фигура се измъкна от сенките, като шляпаше уморено.
Краш полу-допълзя, полу-изпадна от чакъла.
— Тряпфа дъ приснаетъ — изломоти той, тъй като на някакъв етап от представлението, една китара го беше цапнала през зъбите, — це т’фа беше Мусикъ С Камъни Ф Неъъ…
— Чудесно — каза Джимбо и се смъкна от гредата си. — Но следващия път, покорно благодаря, бих предпочел да опитам секса и наркотиците.