— Татко казваше, че ще ме убие, ако вземам наркотици — каза Ноди.
— Мозъкът ти е на наркотици… — каза Джимбо.
— Не, това е твоят мозък, Скам, ей на тая буца тука.
— О, браво. Благодаря.
— Точно сега най ще подхожда обезболяващо — рече Джимбо.
Малко по-близо до езерото една купчина зебло се плъзна настрани.
— Господин Ректоре?
— Да, господин Стибънс?
— Мисля, че някой ми стъпка шапката.
— Е, и какво?
— Тя още ми е на главата.
Ридкъли се изправи, за да облекчи болката в костите.
— Хайде, момче — каза той. — Хайде да си вървим вкъщи. Хич не съм сигурен, че още се интересувам от музика. Това е свят на херцове.
Една карета трополеше по лъкатушния планински път. Господин Клийт стоеше на капрата и шибаше конете.
Торбоустия се изправи несигурно на крака. Ръбът на скалата беше толкова близо, че се виждаше чак долу в тъмнината.
— Дотук ми дойде от всичко това! — изкрещя той и се опита да хване камшика.
— Млъквай! Никога няма да ги настигнем! — изкрещя Клийт.
— Е и какво от това? Кого го е грижа? На мен тяхната музика ми хареса!
Клийт се обърна. Изражението му беше ужасно.
— Предател!
Дебелият край на камшика уцели Торбоустия в стомаха. Той залитна назад, хвана се за края на каруцата и падна.
Протегнатата му ръка се залови за нещо, което му се стори тънко клонче в тъмнината. Той се залюля диво над пропастта, докато ботушите му не докоснаха скалата, а другата му ръка сграбчи един счупен кол на ограда.
Точно навреме, за да види как каретата продължи право напред. Пътят, от другата му страна, свиваше рязко.
Торбоустия стисна очи и здраво ги държа така, докато и последният писък, грохот и трясък не отмря. Когато отново отвори очи, беше тъкмо навреме, за да види как едно горящо колело подскача надолу по каньона.
— Господ да ме убие — рече той, — ама че късмет, че… имаше… нещо…
Погледът му се премести нагоре. И още по-нагоре.
— ДА. ИМАШЕ, НАЛИ?
Господин Клийт се изправи в останките от каретата. Ясно беше, че тя гори. Какъв късмет имах, помисли си той, че оцелях в това…
Фигура в черен плащ се приближи през пламъците.
Господин Клийт погледна към нея. Никога не беше вярвал в тези неща. Той никога в нищо не беше вярвал. Но ако беше вярвал, би повярвал в някой… по-голям.
Той погледна надолу към това, което беше мислел за свое тяло и си даде сметка, че вижда през него, и че то избледнява. — О, божичко — каза той. — Ха. Ха. Ха.
Фигурата се ухили и замахна с миниатюрната си коса.
— СНХ, СНХ, СНХ.
Много по-късно, хората слязоха долу в каньона и разсортираха останките на Господин Клийт от останките от всичко останало. Не бяха много.
Съществуваха някакви подозрения, че е бил някакъв музикант… някакъв музикант беше избягал от града или нещо… не беше ли така? Или това беше нещо друго? Както и да е, той вече беше мъртъв. Не беше ли?
Никой не забеляза другите неща. И без това в сухото речно корито се струпваше какво ли не. Имаше конски череп, малко пера и мъниста. Както и няколко парчетии от китара, разцепена на две като яйчена черупка. Макар че би било трудно да се каже какво се е пръкнало от нея.
Сюзън отвори очи. Почувства вятър върху лицето си. От двете й страни имаше ръце. Подкрепяха я, като едновременно с това здраво държаха юздите на бял кон.
Тя се наведе напред. Облаци прелитаха далече долу.
— Добре — каза тя. — А сега, какво става?
Един миг Смърт мълча.
— ИСТОРИЯТА КАТО ЧЕ ЛИ ОТНОВО СЕ ВРЪЩА В РЕЛСИТЕ СИ. ТЕ ВИНАГИ Я КЪРПЯТ. ВИНАГИ СЪЩЕСТВУВАТ НЯКОИ ДРЕБНИ СВОБОДНИ КРАИЩА… СМЕЯ ДА ТВЪРДЯ, ЧЕ НЯКОИ ХОРА ЩЕ ИМАТ МАЛКО ОБЪРКАНИ СПОМЕНИ ЗА НЯКАКЪВ КОНЦЕРТ В ПАРК. НО КАКВО ОТ ТОВА? ТЕ ЩЕ СИ СПОМНЯТ НЕЩА, КОИТО НЕ СА СЕ СЛУЧИЛИ.
— Но те се случиха!
— ВСЕ ЕДНО.
Сюзън се вгледа в тъмния пейзаж долу. Тук-там светеха чифлици и малки села, където хората си гледаха живота, без дори и да помислят за това какво минава там, високо над главите им. Тя им завидя.
— Е — рече тя, — само за пример, нали разбираш… какво ще стане с Групата?
— О, ТЕ МОЖЕ ДА СА НАВСЯКЪДЕ. — Смърт погледна към темето на Сюзън. — ВЗЕМИ МОМЧЕТО, НАПРИМЕР. МОЖЕ БИ Е НАПУСНАЛ ГОЛЕМИЯ ГРАД. МОЖЕ БИ Е ОТИШЪЛ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ. ХВАНАЛ СЕ Е НА РАБОТА, САМО КОЛКОТО ДА СВЪРЗВА ДВАТА КРАЯ. ЧАКА СГОДНИЯ СЛУЧАЙ. ПОСТЪПИЛ Е ПО СВОЕ МУ.
— Но онази нощ той трябваше да е в „Барабана“!
— НЕ И АКО НЕ ОТИДЕ ТАМ.
— Можеш ли да направиш това? Животът му трябваше да свърши! Ти каза, че не можеш да даваш живот!
— НЕ И АЗ. ТИ БИ МОГЛА.
— Какво искаш да кажеш?
— ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА БЪДЕ СПОДЕЛЕН.
— Но той… изчезна. Не бих казала, че е даже вероятно някога отново да го срещна.