— ЗНАЕШ, ЧЕ ЩЕ ГО СРЕЩНЕШ.
— Откъде знаеш това?
— ВИНАГИ СИ ГО ЗНАЕЛА. ТИ СИ СПОМНЯШ ВСИЧКО. КАКТО И АЗ. НО ТИ СИ ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО И ТВОЕТО СЪЗНАНИЕ ВЪСТАВА ЗАРАДИ ТЕБ САМАТА. НЕЩО МИНАВА, ОБАЧЕ. СЪНИЩА, МОЖЕ БИ. ПРЕДЧУВСТВИЯ. ЧУВСТВА. НЯКОИ СЕНКИ СА ТОЛКОВА ДЪЛГИ, ЧЕ ПРИСТИГАТ ПРЕДИ СВЕТЛИНАТА.
— Мисля, че нищо не разбрах.
— Е, БЕШЕ ДОСТА ДЪЛЪГ ДЕН.
Още облаци минаха отдолу.
— Дядо?
— ДА.
— Ти си се върнал?
— ТАКА ИЗГЛЕЖДА. РАБОТА, РАБОТА, РАБОТА.
— Значи, аз мога да спра? Не мисля, че се справях много добре.
— ДА.
— Но… ти току-що наруши много закони…
— МОЖЕ БИ ПОНЯКОГА ТЕ СА САМО НАПЪТСТВИЯ.
— И все пак моите родители умряха.
— НЕ МОЖЕХ ДА ИМ ДАМ ПОВЕЧЕ ЖИВОТ. БИХ МОГЪЛ ДА ИМ ДАМ САМО БЕЗСМЪРТИЕ. ТЕ НЕ СМЕТНАХА, ЧЕ СИ СТРУВА ЦЕНАТА.
— Аз… струва ми се, че знам какво имат предвид.
— ДОБРЕ ДОШЛА СИ ДА МИ ИДВАШ НА ГОСТИ, РАЗБИРА СЕ.
— Благодаря ти.
— ВИНАГИ ЩЕ ИМАШ ДОМ ТАМ. АКО ГО ИСКАШ.
— Наистина?
— ЩЕ ЗАПАЗЯ СТАЯТА ТИ ТОЧНО ТАКАВА, КАКВАТО СИ Я ОСТАВИЛА.
— Благодаря ти.
— РАЗХВЪРЛЯНА.
— Съжалявам.
— ЕДВА СЕ ВИЖДА ПОДЪТ. БИ МОГЛА МЪНИЧКО ДА Я ПОРАЗТРЕБИШ.
— Съжалявам.
Светлините на Куирм проблеснаха долу. Бинки плавно се приземи.
Сюзън се огледа към тъмните училищни постройки.
— И значи аз… едновременно… съм била и тук през цялото това време? — попита тя.
— ДА. ИСТОРИЯТА НА ПОСЛЕДНИТЕ НЯКОЛКО ДНИ БЕШЕ… РАЗЛИЧНА. ДОСТА ДОБРЕ СЕ ПРЕДСТАВИ НА ИЗПИТИТЕ СИ.
— Наистина ли? Кой се е явил на тях?
— ТИ САМАТА.
— О! — Сюзън сви рамене. — Каква оценка получих по Логика?
— ОТЛИЧНА.
— Е, хайде. Аз винаги съм получавала Превъзходна!
— ТРЯБВАШЕ ТОГАВА ПОВЕЧЕ ДА ПРЕГОВАРЯШ.
Смърт се вдигна на седлото.
— Един момент — рече Сюзън бързо. Знаеше, че трябва да го каже.
— ДА?
— А какво стана с… така де, знаеш… да промениш съдбата на един човек само, означава да промениш света?
— ПОНЯКОГА СВЕТЪТ ИМА НУЖДА ДА БЪДЕ ПРОМЕНЕН.
— О! Ъ. Дядо?
— ДА?
— Ъ… люлката… — започна Сюзън. — Онази долу, в овощната градина. Искам да кажа… много беше хубава. Хубава люлка.
— НАИСТИНА ЛИ?
— Просто бях твърде малка, за да го оценя.
— ТЯ НАИСТИНА ТИ Е ХАРЕСАЛА?
— Имаше… стил. Мисля, че никой никога не е имал подобна.
— БЛАГОДАРЯ ТИ.
— Но… всичко това нищо не променя, нали така. Светът все още е пълен с глупави хора. Те не си използват мозъците. Те като че ли не искат да мислят както трябва?
— ЗА РАЗЛИКА ОТ ТЕБ?
— Аз поне правя усилия. Например… ако през последните няколко дни съм била тук, тогава кой ми е в леглото сега?
— АЗ МИСЛЯ, ЧЕ ТИ ПРОСТО ИЗЛЕЗЕ НАВЪН ЗА СРЕДНОЩНА ЛУННА РАЗХОДКА.
— О! Всичко е наред, тогава.
Смърт се прокашля.
— ПРЕДПОЛАГАМ…?
— Моля?
— ЗНАМ, ЧЕ ТОВА Е СМЕШНО, НАИСТИНА…
— Какво има?
— ПРЕДПОЛАГАМ… ДАЛИ НЕ БИ ЦЕЛУНАЛА СТАРИЯ СИ ДЯДО?
Сюзън се облещи срещу него.
Синият пламък в погледа на Смърт постепенно угасна и щом светлината умря, той така се впи в нейните очи, че ги изсмука в очните ябълки и тъмнината отвъд тях…
… която продължаваше и продължаваше, завинаги. Не съществуваше дума за нея. Дори и „вечността“ беше човешка идея. Даването на име й даваше дължина; честно казано, и то много дълга. Но тази тъмнина беше това, което оставаше, когато вечността свършеше. Там, където живееше Смърт. Сам.
Тя се пресегна, наведе главата му и целуна върха на черепа му. Беше гладък и бял като слонова кост, също като билярдна топка.
Тя се обърна и се вгледа в сенчестите сгради в опит да скрие смущението си.
— Само се надявам, че не съм забравила да оставя отворен прозорец. — Е, голяма работа? Трябваше да разбере, дори и въпреки, че се ядосваше сама на себе си, че пита. — Виж, там… ъъ, хората, които срещнах… знаеш ли дали някога отново ще ги ви…
Когато се обърна, там нямаше нищо. Бяха останали само няколко следи от копита, които избледняваха върху паветата.
Нямаше отворен прозорец. Тя се приближи към вратата и изкачи стълбите в тъмнината.
— Сюзън!
Сюзън усети как избледнява, за да се защити, по навик. Престана. Нямаше нужда от това. Никога не беше съществувала такава нужда.
Една фигура стоеше в края на коридора, в кръга от светлината на лампата.
— Да, госпожице Батс?
Директорката се вгледа в нея, като че ли я чакаше да направи нещо.
— Добре ли сте, госпожице Батс?
Учителката се окопити.
— Знаеш ли, че минава полунощ? Засрами се! А ти не си в леглото! И това определено не е ученическата ти униформа!
Сюзън наведе поглед. Винаги беше трудно да разбере всяка една дребна подробност. Тя още беше облечена в черната рокля с дантелата.