— Да, точно така. — Тя дари госпожица Батс с топла, приятелска усмивка.
— Е, съществуват училищни правила, знаеш това — каза госпожица Батс, но тонът й беше неуверен.
Сюзън я погали по ръката.
— Аз мисля, че те май са по-скоро само напътствия, а вие? Юлали?
Госпожица Батс отвори и затвори уста. А Сюзън си даде сметка, че жената всъщност е доста ниска. Тя имаше високо поведение и висок глас и висок стил, и беше висока във всяко едно отношение, с изключение на истинския си ръст. Удивително, тя очевидно успяваше да го скрие от хората.
— Но аз най-добре да си лягам в леглото — рече Сюзън, с мозък, който танцуваше по адреналина. — А и вие също. Твърде е късно да обикаляте на течението по коридорите на вашата възраст, не смятате ли? Пък и утре е последният ден. Не искате да изглеждате уморена, когато родителите пристигнат.
— Ъъ… да. Да. Благодаря ти, Сюзън.
Сюзън удостои клетата учителка с още една топла усмивка и се отправи към спалното помещение, където се съблече в тъмното и се пъхна между чаршафите.
Стаята беше тиха, с изключение на шума от девет кротко дишащи момичета плюс ритмичната приглушена лавина, която представляваше заспалата Принцеса Джейд.
И, след малко, шумът от някой, който хълцаше и се стараеше да не бъде чут. Продължи дълго. Имаше много да си наваксва.
Високо над света, Смърт кимна. Човек може да избере безсмъртието, или може да избере човещината.
Всеки трябва сам да го направи.
Беше последният ден от срока и следователно хаотичен. Някои момичета си тръгваха рано, течеше поток от родители от най-различни раси и дума не можеше и да става за каквото и да било учене. Беше общоприето навсякъде наоколо, че правилата са отменени.
Сюзън, Глория и Принцеса Джейд слязоха при цветния часовник. Показваше четвърт час до Маргаритката.
Сюзън се чувстваше изпразнена, но също така натегната като струна. Беше изненадана, че от пръстите й не изхвърчат искри.
Глория беше купила плик с пържена риба от магазина на Трите Рози. Миризма на силен оцет и стабилен холестерол се вдигаше от хартията, без вонята на пържено развалено, която обикновено допълваше познатата картина на продуктите на магазина.
— Баща ми казва, че трябва да се върна вкъщи и да се омъжа за някакъв трол — каза Джейд. — Ей, ако там вътре има някоя хубава рибена кост, тя е за мене.
— Виждала ли си го? — попита Сюзън.
— Не. Но баща ми казва, че имал страхотна голяма планина.
— На твое място, аз не бих се примирила с това — рече Глория през пълна с риба уста. — Това е Векът на Плодния Плъх, в края на краищата. Аз бих тропнала начаса с крак и бих казала „Не“. А, Сюзън?
— Какво? — рече Сюзън, която си мислеше за нещо друго. После, когато й повториха всичко, тя каза: — Не. Аз първо бих погледнала как изглежда. Може пък да е и хубав. И тогава планината е бонус.
— Да. Има логика. Баща ти не ти ли изпрати снимка? — попита Глория.
— О, да — отвърна Джейд.
— Е…?
— Хм… има някои хубави цепнатини — замислено рече Джейд. — И ледник, който баща ми казва, бил вечен даже и посред лято.
Глория кимна одобрително.
— Изглежда ми добро момче.
— Но аз винаги съм си харесвала Крег от съседната долина. Татко го мрази. Но той работи много и спестява и почти е събрал вече достатъчно за собствен мост.
Глория въздъхна.
— Понякога е трудно да си жена. — Тя сръга Сюзън. — Искаш ли малко риба?
— Не съм гладна, благодаря.
— Наистина е добра. Не е като онази развалената, дето беше.
— Не, благодаря.
Глория я сръга отново.
— Искаш ли тогава да идеш и да си вземеш само за теб? — каза тя, като се хилеше цинично в брадата си.
— Защо да го правя?
— О, само няколко момичета ходиха там днес — каза джуджето. Тя се приближи още повече. — Новото момче, дето работи там — каза тя. — Мога да се закълна, че е елф.
Дръпнаха нещо вътре в Сюзън и то издрънча като струна.
Тя се изправи.
— Значи, това е имал предвид! Неща, които още не са се случили.
— Какво? Кой? — попита Глория.
— Магазинът на Уличката на Трите Рози?
— Точно така.
Вратата към къщата на магьосника беше отворена. Магьосникът беше изнесъл един стол-люлка на входа и спеше на слънце.
На шапката му беше кацнал гарван. Сюзън се спря и го изгледа ядосано.
— А да имаш случайно някаква забележка, която да направиш?
— Гра гра — каза гарванът и напери пера.
— Добре — рече Сюзън.
Тя се приближи, давайки си сметка, че се изчервява. Зад гърба й един глас каза: „Ха!“ — Тя не му обърна внимание.