Сред боклуците в улея нещо неясно се раздвижи. Нещо, скрито от хартия за увиване на риба, продължи:
— СНХ, СНХ, СНХ.
— О, да, много смешно — каза Сюзън.
Тя продължи.
И после се втурна да тича.
Смърт се усмихна, отмести настрани лупата и се отвърна от Света на Диска, за да се озове под наблюдаващия поглед на Албърт.
— САМО ПРОВЕРЯВАМ — каза той.
— Точно така, Господарю — отвърна Албърт. — Оседлал съм Бинки.
— НЕ РАЗБРА ЛИ, ЧЕ ПРОСТО ПРОВЕРЯВАХ?
— Съвсем прав сте, Господарю.
— СЕГА КАК СЕ ЧУВСТВАШ?
— Чудесно, Господарю.
— ОЩЕ ЛИ СИ ПАЗИШ БУТИЛКАТА?
— Да, Господарю. — Тя стоеше на полицата в спалнята на Албърт.
Той последва Смърт навън в обора, помогна му да се качи на седлото и му подаде косата.
— А СЕГА ТРЯБВА ДА ИЗЛИЗАМ — каза Смърт.
— Такива са нещата, Господарю.
— ТАКА ЧЕ, СПРИ ДА СЕ ХИЛИШ ТАКА.
— Да, Господарю.
Смърт излезе навън, но се изненада, че насочва белия кон по пътеката към овощната градина.
Той спря пред едно конкретно дърво и известно време седя, втренчен в него. Най-накрая каза:
— НА МЕН МИ ИЗГЛЕЖДА НАПЪЛНО ЛОГИЧНО.
Бинки се обърна покорно назад и препусна в света.
Земите и градовете му лежаха пред него. Синя светлина гореше по острието на косата.
Смърт усети, че е обект на внимание. Вдигна очи към вселената, която го наблюдаваше с озадачен интерес.
Един глас, който само той чу, каза: „Та значи, бил си бунтовник, малък Смърт? Срещу какво?“
Смърт помисли върху това. Ако съществуваше ядлив и бърз отговор, то той не можа да се сети за него.
Така че не обърна внимание и продължи към животите на човеците.
Те имаха нужда от него.
Някъде, в някой друг свят, далече, далече от Света на Диска, някой нерешително вдигна един музикален инструмент, който отекна към ритъма на душата му.
Тя никога няма да умре.
Няма къде другаде да ходи.