Плъхът поклати череп.
— Истински ли си?
— ЦЪЪРР. ЦЪЪРРЦЪЪРРЦЪЪРР…
— Виж какво, не разбирам — търпеливо каза Сюзън. — Не говоря езика на гризачите. По Съвременни Езици учим само Клачиански, пък и аз знам само как да кажа: „Камилата на леля ми падна в миража“. А ако си въображаем, би могъл да се опиташ да си малко по-приятен.
Всеки скелет, било то и малък, по принцип не е никак приятен предмет, даже и ако има открито изражение и се усмихва. Но чувството… не, даваше си сметка тя… споменът пропълзяваше по нея отнякъде, че той не само че е истински, но и че е на нейна страна. Това беше непозната концепция. Нейната страна обикновено се състоеше от нея самата.
Покойникът-плъх погледа Сюзън един миг и после, с едно движение само, стисна миниатюрната коса между зъбите си и скочи от дланта й, приземи се на пода в класната стая и се шмугна между чиновете.
— Даже не личи да имаш лапи и мустаци — каза Сюзън. — Във всеки случай, не такива, каквито трябва да имаш.
Плъхът-скелет прекрачи през стената.
Сюзън се зае отново с книгата си и яростно зачете „Парадоксът на Делимостта“ на Ноксъс, който демонстрираше невъзможността да паднеш от дървесна трупа.
Същата тази нощ те репетираха в маниакално чистия дом на Глод. Той се намираше зад една кожарска работилница на Фидрова улица и навярно на безопасно място от дебнещите уши на Гилдията на Музикантите. Освен това, беше прясно боядисан и добре излъскан. Миниатюрната стая блестеше. Никога не можеш да откриеш хлебарки, плъхове или каквато и да било гадинка в дома на джудже. Поне докато собственикът му все още може да държи тиган в ръцете си.
Глод и Имп седяха и гледаха как Лиас тролът блъска камъните си.
— К’во мислите? — попита ги, като свърши.
— Това лли е всичко, което правиш? — рече Имп, след малко.
— Това са камъни — обясни тролът търпеливо. — Това е единственото, което можеш да направиш. Туп, туп, туп.
— Хм. Мога ли да опитам? — попита Глод.
Седна зад камарата камъни и ги погледа известно време. После пренареди няколко от тях, взе няколко чука от кутията със сечивата си и почука един от камъните за проба.
— Така, я сега да видим… — каза той.
Бамбам-бамБАМ.
До Имп струните на китарата забръмчаха.
— „Без Риза“ — каза Глод.
— Какво? — попита Имп.
— Само малка глупава музикална шегичка — рече Глод. — Като „Бръснене и Пострижка — два пенса“?
— Молля?
Бамбам, бам-бам, бамБАМ.
— Бръснене и постришка съ дубра цена за два пенса — каза Лиас.
Имп се вгледа сериозно в камъните. В Лламедос не гледаха с добро око и на ударните инструменти. Бардовете казваха, че всеки би могъл да блъска камъни или да ръга дърво с пръчка. Това не беше музика. Освен това, тя беше… и тук снижаваха глас… твърде животинска.
Китарата забръмча. Като че ли долавяше звуци.
Имп внезапно бе завладян от натрапчивото усещане, че човек би могъл да направи много неща с ударните.
— Мога лли да опитам? — попита той.
Взе чуковете. От китарата се понесе едва чут звън. Четирийсет и пет секунди по-късно той остави чуковете. Ехото замря.
— Защо ме удари по шлема там накрая? — предпазливо попита Глод.
— Извинявай — отговори Имп. — Струва ми се, че се отнесох. Взех те за цимбалл.
— Беше много… нетипично — каза тролът.
— Музиката е… в камъните — каза Имп. — Просто трябва да я освободиш. Във всичко има музика, стига да знаеш как да я откриеш.
— Мога ли да опитам онзи риф — каза Лиас. Той взе чуковете и пак се намести зад камъните.
— БАм-боп пак боп и бим бам бум.
— Какво им направи? — попита той. — Звучат… диво.
— На мен ми прозвуча добре — каза Глод. — Далеч по-добре.
Тази нощ Имп спа заклещен между съвсем малкото легло на Глод и туловището на Лиас. След малко захърка.
Досами него струните бръмчаха тихо в хармония. Унесен в почти недоловимия им тон, той съвсем забрави за лирата си.
Сюзън се събуди. Нещо я теглеше за ухото.
Отвори очи.
— ЦЪЪРР?
— О, неее…
Изправи се в леглото. Другите момичета спяха. Прозорецът беше отворен, тъй като училището щедро приветстваше чистия въздух. Намираше се в огромни количества и то безплатно.
Плъхът-скелет скочи на перваза на прозореца и после, след като се увери, че тя го гледа, изскочи в нощта.
Както се очертаваше пред Сюзън, светът предлагаше два избора. Да се върне в леглото или да последва плъха.
Което би било много глупаво. Загубените героини от книгите правеха такива неща. И се озоваваха в някой идиотски свят със зли духове и слабоумни говорещи животни. А те бяха такива тъжни, сополиви момичета. Винаги оставяха нещата да им се случат, без да направят никакво усилие. Само се размотаваха насам-натам и повтаряха неща като „О, божичко мили!“, когато беше очевидно, че всяко разумно човешко същество може за съвсем кратко време да въведе ред в нещата.