— ЦЪЪРР.
— Проблемът е в това — каза гарванът, — че той отново изчезна.
— Кой?
— Твоят… дядо.
— Дядо Лезек? Как може пак да е изчезнал? Че той е мъртъв!
— Ами… ъ-ъ… другият ти дядо…? — каза гарванът.
— Аз нямам…
Образи изплуваха откъм тинята в дъното на съзнанието й. Нещо за някакъв кон… и някаква стая, пълна с шепот. И една вана, която като че ли някъде се вписваше. Появиха се и житни поля.
— Ето какво се получава, когато хората се опитват да образоват децата си — рече гарванът, — вместо да им обяснят нещата.
— Аз си мислех, че и другият ми дядо е… умрял — каза Сюзън.
— ЦЪЪРР.
— Плъхът казва, че трябва да дойдеш с него. Много е важно.
Ликът на Мис Батс изплува като валкирия в съзнанието на Сюзън. Това беше глупаво.
— О, не! — рече Сюзън. — Сигурно вече е полунощ. А утре имаме изпит по география.
Човката на гарвана увисна от учудване.
— Няма начин ти да казваш това — рече той.
— А ти наистина ли очакваш да слушам заповеди от някакъв си… костелив плъх и един говорещ гарван? Връщам се обратно!
— Не, няма да го направиш — каза гарванът. — Никой, който има смела кръв във вените си, не би го направил. Ако сега се върнеш обратно, никога няма да разбереш нещата. Просто ще станеш образована.
— Но аз нямам време — изскимтя Сюзън.
— О, времето — рече гарванът. — Времето е главно навик. За теб времето не е особено важна характеристика на нещата.
— Как…
— Ще трябва да разбереш, нали така?
— ЦЪЪРР.
Гарванът развълнувано заподскача нагоре-надолу.
— Мога ли да й кажа? Мога ли да й кажа? — заграчи той. Завъртя очи към Сюзън.
— Дядо ти — започна той, — е… (гла… гла… Усмир… ГЛ… Ус)… Гл… у… ух!
— ЦЪЪРР!
— Все някой ден трябва да го научи — каза гарванът.
— Глух? Дядо ми е глух? — попита Сюзън. — Карате ме да изляза тук посред нощ, за да ми разправяте за някакви проблеми със слуха?
— Не съм казал глух, казах, че дядо ти е… (гл… гл… гл…) Гл…
— ЦЪЪРР!
— Добре, де! Така да бъде!
Сюзън отстъпи назад, докато двамата се караха. После сграбчи полите на нощницата си и побягна, навън от двора през влажните морави. Прозорецът още беше отворен. Успя, като се изправи на перваза на долния прозорец, да се хване за този над него, да се вдигне и да влезе в спалнята. Пъхна се в леглото и се зави презглава с одеялото…
След малко си даде сметка, че това не е особено интелигентна постъпка. Но така или иначе, остави ги там, където си бяха.
Сънува коне, карети и един часовник без стрелки.
— Мислиш ли, че можехме да се справим и по-добре?
— ЦЪЪРР? Гл гл гл ГЛ ЦЪЪРР?
— А как очакваше да го кажа? „Дядо ти е Главният Усмирител — Смърт?“ Просто така? Къде е смисълът на ситуацията? Хората обичат драматичното.
— ЦЪЪРР — възрази Смърт на Плъховете.
— С плъховете е различно.
— ЦЪЪРР.
— Мисля, че трябва да е заради нощта — каза гарванът. — Как да ти кажа, гарваните по принцип не са нощни птици. — Почеса се с крак по човката. — Така ли просто процедираш и с плъховете, и с мишките, и с хамстерите, невестулките и с всичко останало?
— ЦЪЪРР.
— И джербилите? Ами тях?
— ЦЪЪРР.
— Я виж ти! Никога не съм го знаел. Смърт и на Джербилите, а? Чудно как успяваш да ги хванеш в оная блъсканица…
— ЦЪЪРР.
— Както искаш.
Съществуват хората на деня и създанията на нощта.
И важно е да се има предвид, че създанията на нощта не са просто хората на деня, които са останали до късно, защото си мислят, че това ги прави хладнокръвни и интересни. Нужно е много повече от тежък грим и бледо изражение на лицето, за да прекрачиш границата.
Наследствеността може да помогне, разбира се.
Гарванът беше пораснал във вечно ронещата се, обвита в бръшлян Кула на Изкуствата, стърчаща над Невидимия Университет в далечния Анкх-Морпорк. Гарваните по природа са интелигентни птици, а магическото просмукване, което притежава склонността да увеличава нещата, беше свършило останалото.
Беше без име. Животните по принцип не се тормозят с такива неща.
Магьосникът, който си мислеше, че птицата му принадлежи, му викаше Куот5, но това беше само поради факта, че нямаше никакво чувство за хумор, и като повечето хора без чувство за хумор, се гордееше с чувството за хумор, което той наистина не притежаваше.
Гарванът долетя обратно до магьосническия дом, шмугна се през отворения прозорец и зае мястото си върху черепа.
— Горкото дете — рече.
— Ето ти тебе съдба — каза черепът.
— Не я виня, че се опитва да бъде нормална. Като се знае всичко останало.