Сюзън се чувстваше странно добре в тяхната компания и това бе заслужило сдържаната похвала на госпожица Батс. Колко мило от нейна страна, че е толкова дружелюбна, казваше тя. Сюзън беше изненадана. Никога не й беше минавало през ума, че някой наистина използва думи като „дружелюбен“.
Трите се връщаха лека-полека по буковата алея покрай игрището.
— Не разбирам спорта — рече Глория, докато гледаше ятото пухтящи млади жени, които препускаха през баира.
— Има една тролска игра — каза Джейд. — Нарича се „ааргруха“.
— Как се играе? — попита Сюзън.
— Ъ-ъ… откъсваш някоя човешка глава и после я риташ със специални ботуши, направени от обсидиан, докато улучиш целта или пък докато тя се пръсне. Но вече не се играе, разбира се — бързо добави тя.
— И на мен така ми се струва — каза Сюзън.
— Сигурно защото никой не знае как да направи ботушите — каза Глория.
— Предполагам, че ако се играеше и днес, някой като Желязната Лили щеше да търчи насам-натам по тъч линията и да крещи: „Хвани я тая глава бе, разплута чавко такава!“ — каза Джейд.
Известно време повървяха мълчешком.
— Струва ми се — предпазливо започна Глория, — че всъщност, вероятно не би го направила.
— Ей, ама вие двете не сте ли забелязали нещо… странно напоследък, а? — попита Сюзън.
— Като какво например? — попита Глория.
— Ами, например… плъхове… — каза Сюзън.
— Не съм виждала плъхове в училището — отвърна Глория. — А имам добро зрение.
— Искам да кажа… странни плъхове — каза Сюзън.
Бяха се изравнили с конюшните. Това по принцип беше мястото, където се помещаваха двата коня, които теглеха каретата на училището, както и временен подслон за няколкото коня, принадлежащи на момичетата, които не можеха да се разделят с тях.
Съществува един особен вид момичета, които не са способни да си разтребят стаята даже и животът им да зависи от това, но които ще се борят на живот и смърт за привилегията да им разрешат цял ден да рият тор в конюшнята. Това беше чудо, напълно необяснимо за Сюзън. Нямаше нищо против конете, но не можеше да проумее разните му там юздечки, поводи и букаи. И въобще не можеше да разбере защо трябва да се измерват на „длани“, когато съществуваха абсолютно нормални инчове, които да свършат работа. След като бе наблюдавала обутите в дълги бричове момичета, които се суетяха покрай конюшните, тя реши, че това е понеже те не могат да разберат сложни уреди като линиите. И им го беше казала.
— Добре — рече Сюзън. — Ами гарвани?
Нещо й духна в ухото.
Тя се завъртя.
Белият кон стоеше насред двора като лош специален ефект. Беше твърде ярък. Светеше. Приличаше на единственото истинско нещо в един свят на бледи форми. Сравнен с охранените понита, които обикновено заемаха яхъра, беше гигант.
Няколко от момичетата в бричове се суетяха около него. Сюзън разпозна Касандра Фокс и Лейди Сара Грейтфул, почти идентични в любовта си към всяко нещо на четири крака, което цвили и в омразата си към всичко останало, в способността си демонстративно да гледат на света през зъби и в майсторското си умение да вкарат поне четири гласни в думата „Ох!“.
Белият кон изцвили нежно към Сюзън и започна да й души ръката.
„Ти си Бинки — помисли си тя. — Познавам те. Яздила съм те. Ти си… мой. Струва ми се.“
— Питам — каза Лейди Сара, — чий е той?
Сюзън се огледа.
— Какво? Мой? — рече тя. — Да. Мой е… струва ми се.
— Уоуа? Беше в съседната преграда до Брауни. Не знааеех, че имаш кон тук. Знааееш ли, че трябва да имаш позволение от госпожица Батс?
— Той е подарък — каза Сюзън. — От… някой…?
Хипопотамът на спомена се размърда в калните води на съзнанието й. Зачуди се защо каза това. Не беше се сещала за дядо си с години. До снощи.
„Спомням си конюшнята — помисли си тя. — Толкова голяма, че не можеш да видиш стените. И веднъж ме сложиха да те пояздя. Някой ме държеше така, че да не падна. Но човек не би могъл да падне от този кон. Освен ако той не го пожелае.“
— Оуоа. Не знаех, че яздиш.
— Правех го… някога.
— Плаща се допълнително, знааеш ли? Да си държиш коня тук — каза Лейди Сара.
Сюзън нищо не каза. Имаше силното подозрение, че ще им бъде платено.
— Пък и нямааш седло? — каза Лейди Сара.
Това и Сюзън го знаеше.
— Не ми трябва — рече тя.
— Оуууоу! Ще го яздиш на гол гръб — каза Лейди Сара. — И ще го водиш за ушите, а?