— Аз пък си мислех, че имат „еднорък бандит“.
— Да, ама са го арестували.
В Куирм има часовник с цветя. Туристическа атракция.
В крайна сметка излиза, че не е това, което са очаквали.
Лишените от въображение градски управници навсякъде из мултивселената бяха направили цветни часовници, които се оказва, че представляват голям часовников механизъм, заровен в градска цветна леха с циферблат и цифри, забучени в насадените растения.11
Но часовникът на Куирм е просто една кръгла цветна леха, напълнена с двайсет и четири различни вида цветя, внимателно подбрани в съответствие с ритмичността на отваряне и затваряне на венчелистчетата им…
Когато Сюзън мина покрай него, Пурпурната Поветица тъкмо се отваряше, а Челебитката се затваряше. Това ще рече, че беше около десет и половина.
Улиците бяха опустели. Куирм не беше нощен град. Хората, които идваха в Куирм и търсеха да си прекарат хубаво, отиваха някъде другаде. Куирм беше толкова благоприличен, че даже и кучетата искаха разрешение, преди да идат до тоалетната.
Или най-малкото, улиците бяха почти опустели. На Сюзън й се стори, че чува нещо, което я следва, пъргаво и топуркащо, като се движеше и подскачаше по калдъръма толкова бързо, че винаги успяваше да изглежда само като намек за нещо.
Сюзън намали ход щом наближи Уличката на Трите Рози.
Някъде по „Трите Рози“, близо до рибарския магазин, беше казала Глория. На момичетата не им позволяваха да знаят за магьосници. Последните не фигурираха в света на Мис Батс.
Уличката изглеждаше враждебна в тъмнината. Някакъв фенер гореше на подпора в единия й край. Само правеше сенките по-тъмни.
И някъде посред мрака се виждаше една стълба, подпряна на стената, и една млада жена, която тъкмо се готвеше да се покатери по нея. Имаше нещо познато в нея.
Огледа се, когато Сюзън се приближи, и като че ли се зарадва много да я види.
— Здрасти — рече. — Да имаш да ми развалиш един долар, госпожичке?
— Моля?
— На две по петдесет. Тарифата е половин долар. Става и медна монета. Каквато и да е, всъщност.
— Хм. Съжалявам. Не. Така или иначе ми дават само по петдесет пенса джобни на седмица.
— По дяволите! Е, нищо, какво да се прави.
Доколкото Сюзън можеше да види, момичето не приличаше на обичайния тип млада жена, която си изкарва хляба по улиците. Изглеждаше добре поддържана и охранена, и приличаше на медицинска сестра от онези, които асистират на лекарите, чиито пациенти от време на време леко се объркват и се обявяват за кувертюра за легло.
Освен това изглеждаше позната.
Момичето извади чифт клещи от един от джобовете на роклята си, покатери се по стълбата и се вмъкна през един от горните прозорци.
Сюзън се поколеба. Момичето й се беше сторило доста делово и заето, но според ограничения й жизнен опит хората, които се катереха посред нощ по стълби, за да влязат в чужда къща, бяха Мерзавци, Които Храбрите Момичета Са Длъжни Да Заловят. И тя наистина би могла да отиде да потърси поне стража, ако малко по-нататък по уличката не се беше отворила врата.
От нея се измъкнаха двама мъже, ръка за ръка, и щастливо поеха на зигзаг към главната улица. Сюзън отстъпи назад. Никой не я безпокоеше, когато не искаше да я забележат.
Мъжете минаха през стълбата.
Или мъжете не бяха съвсем от плът и кръв, но пък те съвсем определено звучаха точно така, или нещо не беше наред със стълбата. Но момичето се беше изкачило по нея…
… а сега отново слизаше, докато пъхаше нещо в джоба си.
— Даже не се и събуди малкото ангелче — каза то.
— Моля? — попита Сюзън.
— Нямах петдесет пенса — продължи момичето. Метна с лекота стълбата на рамо. — А правилата са си правила. Трябваше да взема още едно зъбче.
— Моля?
— Всичко е под контрол, нали разбираш. Ще си имам истински неприятности, ако доларите и зъбчетата не съвпаднат. Ти знаеш как е.
— Аз ли?
— Но не мога да стоя да си говорим тука цяла нощ. Още цели шейсет ме чакат.
— Защо пък трябва да знам? Какво чакат? Кои? — попита Сюзън.
— Дечица, разбира се. Не мога да ги разочаровам, нали така? Я си представи личицата им, когато си вдигнат възглавничките, малките ангелчета.
Стълба. Клещи. Зъби. Пари. Възглавници…
— Не очакваш да ти повярвам, че ти си Феята, Която Събира Зъбчетата? — недоверчиво попита Сюзън.
Докосна стълбата. Беше съвсем материална.
— Не Феята — отвърна момичето. — Една от феите. Изненадана съм, че точно ти не го знаеш.
Беше свила вече зад ъгъла, преди Сюзън да попита:
11
Или метанови кристали. Или морски анемони. Принципът е същият. Във всички случаи, той много скоро се напълва с какъвто е там местният еквивалент на пластмасови чинийки и бирени кутии.