— Защо пък аз?
— ’Щото те познава — каза един глас зад гърба й. — Вие всички се познавате помежду си.
Тя се обърна. Гарванът беше кацнал на едно малко отворено прозорче.
— По-добре да влезеш — рече той. — Всякакви можеш да ги срещнеш на тая улица.
— Вече срещнах.
На стената до вратата беше забита месингова плоча. Проговори: „С В Чийзуолър, ДМ (Невидим) Б. Тав, Б.Ф.“
Това беше първият път, когато Сюзън чу метал да говори.
— Най-обикновен номер — рече гарванът великодушно. — Усеща те кога я гледаш. Само дай…
— „С В Чийзуолър, ДМ (Невидим) Б. Тав, Б.Ф.“
— … Млъквай. … само бутни вратата.
— Заключена е.
Гарванът я погледна с мънистените си очи, навел глава на една страна. После рече:
— И това те спира? Е, хубаво. Ще донеса ключа.
Появи се един миг по-късно и пусна голям метален ключ върху паветата.
— Магьосникът не е ли вътре?
— О, да. Вътре е. В леглото. Спи презглава.
— Аз пък си мислех, че стоят будни по цяла нощ!
— Не и този. Чаша какао около девет, а след пет минути вече е умрял за всички.
— Но аз не мога просто да се самопоканя в неговата къща!
— Защо не? Дошла си, за да видиш мен. Така или иначе, аз съм мозъкът на компанията. Той само носи смешната шапка и маха там с ръце.
Сюзън завъртя ключа.
Вътре беше топло. Пълно беше с обичайния магьоснически реквизит — огнище, пейка с бутилки и разни пакети, метнати върху нея, шкаф с безразборно наблъскани в него книги, препариран алигатор, висящ от тавана, няколко много големи свещи, които представляваха просто потоци восъчна лава, и един гарван, кацнал на череп.
— Изписват си всичко по каталог — обясни гарванът. — Повярвай ми. Получават го всичкото в една голяма кутия. Да не мислиш, че свещите сами капят така? Три дни работа за изкусен майстор на капещи свещи.
— Само си измисляш — каза Сюзън. — Все едно, не можеш просто да си купиш череп.
— Е, ти най-добре знаеш, сигурен съм, нали си образована — отвърна гарванът.
— Какво се опитваше да ми кажеш снощи?
— Да ти кажа ли? — рече гарванът с виновно изражение на човката.
— Онова там за Гл… гл…
Гарванът се почеса по главата.
— Той каза, че не трябва да ти казвам. Трябвало само да те предупредя за коня. Отплеснал съм се. Появи се, нали?
— Да!
— Язди го.
— Вече го яздих. Не може да е истински! Истинските коне знаят къде се намира земята.
— Госпожичке, по-истински кон от този не съществува.
— Знам как се казва! И по-рано съм го яздила!
Гарванът въздъхна или поне издаде онзи свистящ звук, който е най-близо до въздишка според възможностите на човка.
— Язди коня. Той е решил, че ти си му нужна.
— Накъде?
— Това аз не мога да знам, а ти трябва да откриеш.
— Да предположим, че съм достатъчно глупава, за да го направя… дали не би могъл само да ми намекнеш какво ще се случи?
— Ами… чела си книжки, личи си. Да си чела случайно някои за дечица, дето отиват в някое вълшебно далечно царство и им се случват разни приключения със зли духове и т.н.?
— Да, разбира се — отвърна Сюзън мрачно.
— Май ще е най-добре да поразмишляваш по тези въпроси — каза гарванът.
Сюзън взе една връзка билки и се заигра с тях.
— Отвън срещнах някой, който каза, че е Феята, Дето Събира Зъбчета — каза тя.
— Е, не може да е била Феята — рече гарванът. — Съществуват поне три такива феи.
— Такъв човек не съществува. Искам да кажа… не знаех, мислех си, че това е само… приказка. Като Пясъчният Мъж или Дядо Прасоколеда.12
— А! — рече гарванът. — Сменяме тона, така ли? Стига толкова надъхана декларативност, така ли? Не толкова много: „Такова нещо не съществува“ и много повече: „Не знаех“, а?
— Всеки знае… искам да кажа, че не е логично да съществува някакъв си брадат старец, който раздава наденички и чревца на всички в Новогодишната Нощ на Прасетата, не е ли така?
— Дали е логично — не знам. Никога не съм учил логика — отговори гарванът. — Да живееш върху череп не е съвсем логично, но аз точно това правя.
— И не може да съществува Пясъчен Човек, който ходи насам-натам и хвърля пясък в очите на децата — каза Сюзън, но с неуверени нотки в гласа. — Никога… не би могъл да събереш толкова много пясък в една торба.
— Може, може.
— Най-добре да тръгвам — каза Сюзън. — Мис Батс винаги проверява спалните, когато удари полунощ.
— Колко са всичките спални?
— Около трийсет, струва ми се.
— И ти вярваш, че тя ги проверява всичките в полунощ, а не вярваш в Дядо Прасоколеда?
— Така или иначе, най-добре да тръгвам — каза Сюзън. — Хм. Благодаря ти.
— Заключи след себе си и метни ключа през прозореца — каза гарванът.
12
Според една селска легенда поне в онези райони, където прасетата са жизненоважна част от икономиката на домакинството — Дядо Прасоколеда е зимна митологична фигура, която в Новогодишната Нощ на Прасетата галопира от къща на къща на една груба шейна, теглена от четири диви свине с големи бивни, за да разнася подаръци, като наденички, черен пудинг, свински дреболийки и шунка на всички деца, които са били послушни. Той непрекъснато вика: „Хо хо хо“. Децата, които са били непослушни, получават пълна торба с кървави кости (точно тези малки детайли подчертават, че това е приказка за малките човечета). Има и една песничка, дето се пее за него. Започва така: „Най-Добре Внимавай…“
Твърди се, че Дядо Прасоколеда води началото си от легендата за местен владетел, който в една зимна нощ случайно минавал, или поне той така твърдял, покрай къщата на три млади жени и ги чул да плачат, тъй като нямали никаква храна за зимния празник. Домъчняло му за тях и им хвърлил една торба с наденички през прозореца, наранявайки зле едната от тях, но няма смисъл да разваляме хубавата легенда.