В стаята настъпи тишина, след като тя си тръгна, с изключение на прашенето на въглищата, които гаснеха в огнището.
И тогава черепът каза:
— Днешните деца, а?
— Виновно е образованието — отвърна гарванът.
— Многото знание е опасно нещо — каза черепът. — Далеч по-опасно, отколкото съвсем малкото. Винаги съм го казвал, докато бях жив.
— И кога точно беше това?
— Не си спомням. Струва ми се, че много бях начетен. Май учител или философ, нещо от тоя сорт. А сега стоя на рафта с някаква си птица, дето ми цвъка нечистотии по главата.
— Много алегорично — отвърна гарванът.
Никой не беше учил Сюзън за силата на вярата или поне за силата на вярата в комбинация с висок магически потенциал и ниска устойчивост на реалността, такива, каквито те съществуваха на Света на Диска.
Вярата прави дупки. Нещо трябва да дойде и да ги запълни.
Което не означава, че вярата отрича логиката. Например, съвсем очевидно е, че Пясъчният Човек има нужда само от малка торба.
На Света на Диска той не си прави труда първо да вади пясъка от нея.
Беше почти полунощ.
Сюзън се промъкна в конюшните. Беше от онези хора, които няма да зарежат някоя загадка неразгадана.
Понитата мълчаха в присъствието на Бинки. Конят светеше в тъмнината.
Сюзън смъкна едно седло от яслите, а след това размисли. Ако щеше да пада, седлото хич нямаше да й помогне. Пък и юзди щяха да са също толкова от полза, колкото кормило на скала.
Отвори вратата към неговата преграда в конюшнята. Повечето коне не биха тръгнали доброволно заднешком, защото това, което не виждат, за тях не съществува. Но Бинки тръгна сам навън, приближи се до стъпенката, откъдето ги яхваха, обърна се и я погледна в очакване.
Сюзън се качи на гърба му. Беше като да седнеш на масата.
— Чудесно — прошепна тя. — Не съм длъжна да вярвам на каквото и да било от това, така да знаеш.
Бинки наведе глава и изцвили. После изприпка на двора и се насочи към полето. При портите премина в лек галоп и после се обърна към оградата.
Сюзън затвори очи.
Усети кълбото мускули под кадифената кожа и после вече конят се издигаше над оградата, над полето.
Зад него на тревата две огнени следи от копита останаха да пламтят миг-два.
Когато прелетя над училището, видя слаба светлинка да блещука в прозорец. Госпожица Батс беше тръгнала на обиколка.
Ще си имам неприятности заради това, помисли си Сюзън.
А после си помисли: „Аз съм на гърба на кон сто крачки над земята, отнасят ме на някакво загадъчно място, което малко прилича на вълшебна страна със зли духове и говорещи животни. Има само още толкова малко неприятности, които могат да ми се случат…“
„Пък и освен това, да яздиш летящ кон противоречи ли на училищните правила? Обзалагам се, че никъде не е написано.“
Куирм изчезна зад нея, а светът се разкри в мозайка от тъмнина и лунно сребро. Карирани пейзажи от полета прелитаха на лунната светлина и само тук-там проблясваше самотна ферма. Дрипави облаци ги връхлитаха и отминаваха.
Далеч отляво Планините Рамтоп представляваха студена бяла стена. Отдясно Океанът на Ръба провождаше пътека до луната. Нямаше никакъв вятър, нито дори страхотното усещане за скорост — само земята се стрелкаше покрай нея с дългите бавни крачки на Бинки.
И тогава някой посипа злато в нощта. Облаците се разтвориха пред нея и там, разстлан под краката й, беше Анкх-Морпорк — град, изпълнен с повече Опасности, отколкото дори Мис Батс можеше да си представи.
Светлината на фенери очертаваше картата на улици, на която Куирм не само би се изгубил, но и би бил ограбен и хвърлен в реката.
Бинки препусна с лекота над покривите. Сюзън чуваше шума по улиците, дори откъслечни гласове, но там присъстваше също така и страхотното бучене на големия град, прилично на някакъв кошер. Горните прозорци прелитаха покрай нея и от всеки един — лъч светлина.
Конят се спусна през задимения въздух и се приземи с лек тропот на уличка, която иначе беше съвсем празна, освен една затворена врата и табела с фенер над нея.
Сюзън я прочете:
Бинки като че ли чакаше нещо.
Сюзън се бе надявала да пристигнат на по-екзотично място.
Знаеше за кърито. Даваха им къри в училище, под името „Вампир с Ориз“. Беше жълто. Вътре имаше набъбнали стафиди и грах.
Бинки изцвили и тропна с копито.
Едно прозорче във вратата се отвори. За миг на Сюзън й се стори, че различава едно лице на фона на пламтящата атмосфера в кухнята.
— Ооохх, ннее! Бинкккиии!
Прозорчето отново се затръшна. Очевидно трябваше да се случи нещо. Вгледа се в едно меню, закачено на стената. Пълно беше с правописни грешки, разбира се, тъй като менюто на народния тип ресторанти винаги трябва да е пълно с правописни грешки, за да може клиентите да бъдат заблудени в мнимо чувство на превъзходство. Не можа да си спомни имената на повечето ястия, които включваха: