Съществува стая, помисли си тя. Спомням си стаята с шепота.
На широки интервали по коридора бяха подредени врати. Или на кратки интервали, ако го погледнеше човек от друга страна.
Опита се да тръгне към най-близката врата, но след няколко несигурни крачки се отказа. Най-после успя да я стигне, като първо си определи целта, а сетне затвори очи.
Вратата беше едновременно в нормален човешки ръст и невероятно огромна. Имаше натруфено украсена рамка с мотив от черепи и кости.
Тя отвори вратата.
Тази стая би могла да побере малък град.
Килим заемаше средното пространство, не по-голямо от хектар. На Сюзън й бяха необходими няколко минути, за да стигне до края.
Беше стая в стаята. На издигната платформа се намираше голямо, тежко писалище, с кожен въртящ се стол зад него. Там беше и голям модел на Света на Диска върху някаква украса, направена от четири слона, изправени на гърба на морска костенурка. Имаше няколко рафта с книги, големите томове натрупани в безразборния порядък на хората, които са твърде заети с използването на книгите, че да ги подредят поне веднъж както трябва. Имаше даже и прозорец, който висеше във въздуха на няколко стъпки над земята.
Но стени нямаше. Между края на килима и стените на по-голямата стая нямаше нищо, освен под, а даже и това беше твърде конкретна дума за него. Не приличаше на камък, а определено не беше дърво. Не издаде никакъв шум, когато Сюзън мина по него. Беше просто повърхност, в чисто геометричния смисъл на думата.
Килимът беше в шарки от черепи и кости.
Освен това беше черен. Всичко беше черно, или някакъв нюанс на сивото. Тук-таме някой оттенък намекваше за много тъмно пурпурно или синьо с цвят на океанско дъно.
В далечината, към стените на по-голямата стая, метастаята или каквото беше там, нещо подсказваше… нещо. Нещо хвърляше сложни сенки, твърде далечни, за да се виждат ясно.
Сюзън се качи на платформата.
Имаше нещо странно в нещата наоколо. Разбира се, всичко беше странно в нещата наоколо, но тази огромна странност просто беше в природата им. Можеше да се абстрахира от нея. Обаче съществуваше странност на човешко ниво. Всичко беше само едва-едва не както трябва да е, сякаш е направено от някой, който не е разбрал напълно предназначението му.
На свръхголямото писалище имаше попивателна хартия, но неразделна част от него, сляла се с повърхността. Чекмеджетата бяха просто повдигнати парчета дърво и не можеха да се отворят. Който и да бе направил писалището, той беше виждал писалища, но не беше разбрал писалищността.
Дори присъстваше някаква писалищна украса. Беше само оловна плочка, с нишка висяща от единия край и лъскава обла метална топка в края на нишката. Ако човек вдигнеше топката, тя падаше надолу и се удряше в оловото, но само веднъж.
Не се опита да седне на стола. В кожата имаше дълбока дупка. Някой беше прекарал много време да седи в него.
Проследи с поглед заглавията на книгите. Бяха на език, който не разбираше.
Запъти се обратно към далечната врата, излезе в коридора и опита следващата врата. В съзнанието й се зараждаше едно подозрение.
Вратата водеше към друга огромна стая, но тази беше пълна с полици, от пода чак до далечния, скрит в облаци таван. Всяка полица беше пълна с пясъчни часовници.
Пясъкът, изтичащ от миналото в бъдещето, изпълваше стаята с шум на прибой, съставен от милиарди малки звукове.
Сюзън тръгна между рафтовете. Усещаше се като сред тълпа.
Едно движение на съседния рафт привлече погледа й. В повечето пясъчни часовници падащият пясък беше твърда сребърна линия, но в този, точно докато го гледаше, линията изчезна. Последната песъчинка политна в долната половина.
Пясъчният часовник изчезна с лекичко пукване.
Миг по-късно на мястото му се появи нов, с едва-едва чуто свистене. И пред погледа й пясъкът започна да тече… И тя си даваше сметка, че този процес протича из цялата стая. Старите пясъчни часовници изчезваха, нови заемаха техните места.
Тя и за това знаеше.
Посегна и взе един пясъчен часовник, замислено прехапа устни и започна да премята нещото нагоре-надолу…
— ЦЪЪРР!
Тя се завъртя моментално. Смърт на Плъховете стоеше на рафта зад нея. Вдигна предупредително пръст.
— Добре — рече Сюзън. Върна пясъчния часовник на мястото му.
— ЦЪЪРР.
— Не. Не съм свършила с разглеждането.
Сюзън се отправи към вратата, а плъхът се стрелкаше по пода след нея.
Третата стая се оказа, че е…
… банята.
Сюзън се поколеба. На това място можеше да очакваш пясъчни часовници. Можеше да очакваш мотива с черепите и костите. Но не можеше да очакваш голямата бяла порцеланова вана на собствения й издигнат нависоко пиедестал, като трон, с гигантски месингови кранчета и — с избелели сини букви точно над нещото, дето държи синджира на запушалката — думите: „С.Х. Клозети и Синове, Ул. Молимог, Анкх-Морпорк.“