— Наблюдавай внимателно — остро рече той. — Чук, нали така? Пирон, нали? Гледай.
Той закова пирона във въздуха на около пет стъпки по-нагоре от края на плочките. Той увисна там.
— Стена — каза Албърт.
Сюзън посегна внимателно и докосна гвоздея. Усещаше го лепкав, малко като статично електричество.
— Е, на мен не ми прилича на стена — събра сили да каже тя.
— ЦЪЪРР.
Албърт тръшна чука на масата.
Съвсем не беше дребен човек, даде си сметка Сюзън. Беше доста висок, но се движеше с онова изкривено привеждане, обикновено асоциирано с лаборантите на Игорианската вълна на съзнанието.
— Предавам се — рече той, като отново размаха пръст срещу Сюзън. — Аз му казах, че нищо добро няма да излезе от това. Започна да се бърка там, дето не му е работата, и ето ти го — някакво си момляче… къде отиде?
Сюзън се приближи до масата, докато Албърт размахваше ръце във въздуха и се опитваше да я открие.
На масата имаше кутия със сирене и табакера за енфие. И връзка наденички. Никакви пресни зеленчуци. Мис Батс проповядваше да се избягват пържените храни и да се ядат много зеленчуци, заради това, което тя наричаше „Ежедневно Здраве“. Доста проблеми тя отдаваше на липсата на Ежедневно Здраве. Албърт изглеждаше като тяхното тотално олицетворение, докато се носеше из кухнята и замахваше във въздуха.
Тя седна на стола, докато той танцуваше наоколо.
Албърт спря да се движи и закри едното си око с ръка. После се обърна много внимателно. Останалото видимо око се беше свило от яростното усилие да се концентрира.
Примижа срещу стола, а окото му се насълзи от напъна.
— Това е много добре — тихо рече той. — Чудесно. Тук си. Плъхът и конят са те довели. Ама че глупаци! Те си мислят, че точно това трябва да направят.
— Какво да направят? — попита Сюзън. — И аз не съм… как го казахте.
Албърт се облещи срещу нея.
— Господарят може да го прави — най-сетне каза той. — То е част от работата. Сигур’ си открила, че можеш да го правиш, много отдавна, а? Да не те виждат, когато ти не го искаш?
— ЦЪЪРР — каза Смърт на Плъховете.
— Казва да ти кажа — отегчено рече Албърт, — че „момляче“ ще рече „малко момиче“. Смята, че може да не си ме чула добре.
Сюзън се сви на стола.
Албърт дръпна и той един, и седна.
— На колко си години?
— На шестнайсет.
— О, да! — Албърт завъртя очи. — И от колко време си на шестнайсет?
— Откакто минах петнайсет, разбира се. Ти да не си глупак?
— Леле, леле, наистина как си върви времето — каза Албърт. — А знаеш ли защо си тук?
— Не… но — поколеба се Сюзън, — но има нещо общо с… то е нещо като… ами аз виждам неща, които хората не виждат, и срещнах някой, който съществува само в приказките, и аз знам, че и по-рано съм била тук… и всичките тези черепи и кости по нещата…
Дългурестата, хищническа фигура на Албърт се надвеси над нея.
— Искаш ли чаша какао? — попита той.
Беше доста по-различно от какаото в училище, което беше като гореща кафява вода. Какаото на Албърт имаше мазнина, плуваща по повърхността; ако човек обърнеше чашата наопаки, щеше да мине известно време преди нещо да изпадне оттам.
— Майка ти и баща ти — започна Албърт, когато тя вече имаше шоколадов мустак, който съвсем не подхождаше на възрастта й, — те никога ли не са… ти обяснявали нищо?
— Мис Делкрос ни го обясни по Биология — каза Сюзън. — Ама погрешно — добави.
— Искам да кажа за дядо ти — каза Албърт.
— Помня разни неща — отвърна Сюзън, — но не мога да си ги спомня, докато не ги видя. Като банята. Като теб.
— Майка ти и баща ти мислеха, че е най-добре, ако забравиш — каза Албърт. — Ха! Че то ти е в кръвта! Опасяваха се, че то ще се случи, и ето че наистина се случи! Ти си го наследила!
— О, аз и за това знам — рече Сюзън. — Разни щуротии мишки, бобчета и такива неща.
Алберт я погледна тъпо.
— Виж какво, ще се опитам да ти го обясня тактично — рече той.
Сюзън го погледна учтиво.
— Твоят дядо е Смърт — каза Албърт. — Знаеш ли? Скелетът с черния плащ? Дойде тук на гърба на неговия кон, а това е домът му. Само че… той изчезна. Да премислел нещата или нещо подобно. Това, което предполагам, че става е, че ти си всмукана тук. В костите е. Вече си достатъчно голяма. Съществува дупка и тя си мисли, че ти си подходящата фигура. И на мен не ми харесва повече, отколкото на теб самата.
— Смърт — хладнокръвно каза Сюзън. — Е, не мога да кажа, че не съм имала подозрения. Като Дядо Прасоколеда. Пясъчният Човек и като Феята, Дето Събира Зъбчета?
— Да.
— ЦЪЪРР.
— И очакваш от мен да ти повярвам, така ли? — каза Сюзън, като се опита да събере най-изпепеляващото си презрение.