Албърт й отвърна с гневния поглед на някой, който е изпепелил де що е имал много, ама много отдавна.
— Хич не ми пука ти в какво вярваш, госпожичке — рече той.
— Наистина ли имаш предвид онзи високия, с косата и всичко останало там?
— Да.
— Виж какво, Албърт — започна Сюзън с онзи тон, с който човек говори с малоумни, — даже и да съществуваше такава „Смърт“, а откровено казано, смехотворно е да тръгнеш да антропоморфизираш една елементарна естествена функция, никой нищо не може да наследи от нея. А аз знам за наследствеността. Това е като да имаш червена коса и такива неща. Получаваш го от други хора. Не го получаваш от… митове и легенди. Хм!
Смърт на Плъховете се беше позавъртял покрай дъската със сиренето, където се опитваше да си клъцне една бучка с помощта на косата. Албърт се облегна назад.
— Спомням си, когато те донесоха тук — каза той. — Не спираше да настоява, нали разбираш. Любопитно му беше. Той обича деца. Наистина, много деца среща, ама… не за да ги опознае, ако разбираш какво искам да кажа. Майка ти и баща ти не искаха, но накрая отстъпиха и един ден те доведоха тук за чая, само и само да го накарат да млъкне. Не искаха да го правят, защото си мислеха, че ще те уплаши и ще опищиш орталъка. Но ти… не пищя. Ти се засмя. Изкара акъла на баща ти, това направи. Водиха те още веднъж-дваж, когато той настояваше, но после се уплашиха какво може да се случи и баща ти се опъна и това беше краят. Беше май единственият, който можеше да спори с господаря, баща ти, де. Ти тогава беше към четиригодишна, струва ми се.
Сюзън замислено вдигна ръка и докосна бледите резки на бузата си.
— Господарят казваше, че те възпитавали съгласно — Албърт изсумтя, — модерните методи. Логика. И си мислели, че старите работи били глупави. Н’нам… предполагам, че искаха да те предпазят от… подобни мисли…
— Тогава ме сложиха да пояздя коня — говореше Сюзън, без да го слуша. — И ме изкъпаха в голямата баня.
— Имаше сапун навсякъде — каза Албърт. Лицето му се изкриви в нещо, наподобяващо усмивка. — Оттам се чуваше смехът на Господаря. И ти направи люлка. Поне се опита. Не с магия или нещо такова. Със собствените си ръце.
Сюзън седеше, докато спомените се будеха, прозяваха се и се протягаха в главата й.
— Сега си спомням за банята — каза тя. — Всичко ми се връща.
— Ами, то никога не си е отивало. Само е било прикрито с лист хартия.
— Хич го нямаше с водопроводите. Какво означава „А М Р П К К Б Б Ш, А-М“?
— Асоциация на Младите Реформирани Последователи на Култа към Кръвния Бог Бел Шамхарот, Анкх-Морпорк — отговори Албърт. — При тях отсядам, ако трябва да се връщам там за нещо. За сапун и подобни неща.
— Но ти не си… млад — каза Сюзън, неспособна да се удържи.
— Някой да го оспорва! — отяде й се той. А Сюзън си помисли, че това може би е вярно. Имаше някаква особена метална сила у Албърт, като че ли цялото му тяло е панта.
— Той може да направи каквото си поиска — заговори тя, сама на себе си, — но някои неща просто не ги разбира, а едно от тях е канализацията.
— Така е. Трябваше да извикаме водопроводчик от Анкх-Морпорк, ха! Рече, че сигурно щяло да стане за около седмица, ама от другия четвъртък, а такива неща не можеш да ги говориш на Господаря — говореше Албърт. — Никога не съм виждал някой негодник да работи по-бързо. А после Господарят го накара просто да забрави. Може да накара всекиго да забрави, с изключение… — Албърт млъкна, после се намръщи.
— Като че ли ще трябва да се примиря с това — каза той. — Като че ли имаш някакво право. Предполагам, че си уморена. Можеш да останеш тук. Има стаи колкото щеш.
— Не, аз трябва да се връщам! Ще си имам ужасни неприятности, ако на сутринта не съм в училище.
— Тук Време не съществува, освен това, което хората донасят със себе си. Нещата просто се случват едно след друго. Бинки ще те върне точно в същото време, което си напуснала, ако искаш. Но за малко ще трябва да спреш тук.
— Ти каза, че се е появила дупка и аз съм била всмукана. Не знам какво означава това.
— Ще се почувстваш по-добре, като се наспиш — отвърна Албърт.
Тук нямаше ни истински ден, ни истинска нощ. Отначало това беше създало тревоги на Албърт. Съществуваше само яркият пейзаж и, високо горе, черно небе със звезди. Смърт никога не схвана чалъма на деня и нощта. Когато къщата имаше обитатели — човешки същества, тя като че ли поддържаше ден от 26 часа. Хората, оставени сами на себе си, възприемат по-дълъг дневен ритъм от 24-часовия ден, така че могат да бъдат задействани като много малки часовници по залез. Хората трябва да се примирят с Времето, но дните са един вид по личен избор.