Алберт си лягаше да спи, когато се сетеше.
Сега той седеше, запалил една свещ и гледаше в пространството.
— Тя си спомни за банята — промърмори. — И знае за неща, които няма начин да е виждала. Не може да са й казали. Тя има неговата памет. Тя го е наследила.
— ЦЪЪРР — каза Смърт на Плъховете. Нощем обичаше да седи до печката.
— Последният път, когато изчезна, хората престанаха да умират — каза Албърт. — Но този път не са. И конят отиде при нея. Тя запълва дупката.
Втренчи се злобно в тъмнината. Когато се вълнуваше, му личеше по един вид безпощадно дъвчене и смукане, сякаш се опитваше да изтръгне забравена хапка от времето на следобедния чай от дълбините на някой зъб. Сега вдигаше шум като машинка за подстригване.
Не си спомняше някога да е бил млад. Трябва да е било преди хиляди години. Беше на седемдесет и девет, но Времето в дома на Смърт беше неизчерпаем източник.
Смътно си даваше сметка, че детството е опасна работа, особено към края. Появяваше се цялата разправия с пъпките и разни части от тялото ти, които си имат собствено мнение. Да ти поверят изпълнителната власт на смъртността съвсем сигурно беше допълнителен проблем.
Но проблемът — ужасният, неизбежен проблем беше, че все някой трябваше да я върши.
Защото, както е отбелязвано и по-рано, Смърт действаше в най-общи, отколкото конкретни линии, точно като монархия.
Ако си поданик на някоя монархия, управлява те монарх. Непрекъснато. Независимо дали спиш или си буден. Каквото и да правиш ти или пък монархът.
Това е част от общите условия на ситуацията. Царицата всъщност няма нужда да идва чак до собствения ти дом, да си играе със стола и дистанционното управление на телевизора и да издава конкретни команди за това как да умираш от студ и да си мечтаеш за чаша чай. Всичко става автоматично, като гравитацията. С изключение на това, че за разлика от гравитацията, там е нужен някой най-отгоре. Не е задължително да върши много работа. Просто трябва да е там. Просто трябва.
— Тя ли? — попита Албърт.
— ЦЪЪРР.
— Много скоро ще сдаде багажа. О, да. Не можеш да си безсмъртен и смъртен едновременно, това ще те разкъса на две. Почти ми е мъчно за нея.
— ЦЪЪРР — съгласи се Смърт на Плъховете.
— И не е това най-лошото — каза Албърт. — Само почакай, докато паметта й наистина започне да работи…
— ЦЪЪРР.
— Послушай ме — каза Албърт. — Най-добре тръгвай да го търсиш още сега, начаса.
Сюзън се събуди без ни най-малка представа колко е часът.
До леглото имаше часовник, защото Смърт знаеше, че трябва да съществуват неща като часовник до леглото например. Имаше си и черепи, и кости, и омега отгоре, и не работеше. В къщата нямаше работещи часовници, освен специалния в коридора. Всички останали или се депресираха и спираха, или пък се развиваха от първия път.
Стаята й изглеждаше така, сякаш някой се е изнесъл оттам вчера. На тоалетката имаше четки за коса, както и останки от гримове. Даже имаше и халат отзад на вратата. Със зайче на джоба. Приятният ефект би бил доста по-голям, ако зайчето не приличаше толкова на скелет.
Прерови чекмеджетата. Това трябва да е била стаята на майка й. Имаше много розово. Сюзън нямаше нищо против розовия цвят, когато беше с мярка, но случаят не беше такъв. Облече си старата ученическа униформа.
Важното, реши тя, е да запазиш спокойствие. За всяко нещо винаги съществува логично обяснение, дори ако трябва да си го измислиш.
— СКИИФХ!
Смърт на Плъховете се приземи на тоалетката, а ноктите му дращеха да се заловят за нещо. Махна миниатюрната коса от устата си.
— Струва ми се — внимателно заговори Сюзън, — че сега вече бих искала да се върна вкъщи, благодаря ти.
Малкият плъх кимна и скочи.
Приземи се на края на розовия килим и се шмугна по тъмния под.
Щом Сюзън отстъпи от килима, плъхът се спря и се огледа със задоволство. Още веднъж тя усети, че е преминала някакъв тест.
Последва го в коридора, а после и в опушената мрачна кухня. Албърт се беше навел над печката.
— ’Бро утро — каза той, по-скоро по навик, отколкото в съответствие с някаква част от деня. — Искаш ли препържен хляб с наденичките? После ще има и каша.
Сюзън погледна към цвърчащата смес в огромния тиган. Не беше гледка, която да понесе гладен стомах, макар че сигурно би могла да предизвика такъв. Албърт можеше да накара и яйце да си пожелае никога да не са го снасяли.
— Нямаш ли малко „Мюсли“? — попита тя.
— Това някакъв вид салам ли е? — отвърна Албърт с подозрение.
— Това са ядки с жито.
— Има ли някакви мазнини?
— Не мисля.