— Тогава как се предполага да го изпържиш?
— То не се пържи.
— И ти му викаш на това закуска?
— Не е задължително да е пържено, за да е закуска — каза Сюзън. — Искам да кажа, ти спомена за каша, а кашата не се пържи…
— Кой казва така?
— Ами, тогава варено яйце?
— Ха! Варенето не е хубаво — не убива всички микроби.
— СВАРИ МИ ЯЙЦЕ, АЛБЪРТ.
Докато ехото подскачаше насам-натам и отмираше, Сюзън се зачуди откъде беше дошъл гласът.
Черпакът издрънча на плочките.
— Моля? — каза Сюзън.
— Ти използва гласа.
— Не си прави труд за яйцето — рече Сюзън. От този глас я болеше челюстта. Той я разтревожи даже повече, отколкото разтревожи Албърт. В края на краищата, това си беше нейната уста. — Искам да се върна у дома!
— Ти си у дома — каза Албърт.
— Тук? Това не е моят дом!
— Тъй ли? Какво е написано на големия часовник?
— „Твърде Късно“ — отговори тя начаса.
— Къде са пчелните кошери?
— В овощната градина.
— Колко чинии имаме?
— Седем… — Сюзън здраво стисна устни.
— Виждаш ли? Това е домът на една част от теб — каза Албърт.
— Виж какво… Албърт — започна Сюзън със сладникав тон, в случай че този път пък проработеше по-добре, — може би съществува… някой… който един вид… отговаря за всичко, но аз въобще не съм толкова важна… искам да кажа…
— Така ли? И как така тогава конят те познава?
— Да, но аз наистина съм едно съвсем нормално момиче…
— Нормалните момичета не са яздили „Моя Малък Бинки“ на третия си рожден ден! — сряза я Албърт. — Баща ти го прекрати. Господарят много се разстрои от това. Той се опитваше.
— Искам да кажа, че съм обикновено дете!
— Слушай, обикновените деца получават истински ксилофон. Те не могат ей тъй да накарат дядо си да си свали ризата!
— Искам да кажа, че нищо не мога да променя! Не съм виновна аз! Не е честно!
— Наистина? О, защо не ми каза? — кисело попита Албърт. — Много го грее някого, точно така. Ако бях на твое място, веднага щях да изляза и да извикам на цялата вселена, че не е честно. Обзалагам се, че ще ти каже: „О! Добре тогава, извинявай, че съм те обезпокоила, свободна си да правиш каквото си искаш!“
— Това е сарказъм! Нямаш право да ми говориш така! Ти си само един прислужник!
— Точно така. Както и ти. Така че аз бих започнал, ако бях на твое място. Плъхът ще помогне. Основно работи с плъхове, но принципът е същият.
Сюзън седеше с отворена уста.
— Излизам навън — сопна се тя.
— Не те спирам.
Сюзън прелетя през задната врата, през огромното пространство на външната стая, мина покрай воденичния камък на двора и излезе в градината.
— Ха! — каза тя.
Ако някой беше й казал, че Смърт има къща, тя щеше да му отвърне, че е луд или, даже по-лошо, че е глупак. Но ако трябваше да си представи такава къща, тя би нарисувала с обилен черен пастел някоя голяма готическа постройка с високи кули и зъбчати стени. Да надвисва заплашително и да предполага други страшни думи, като обречено и мрачно. Би направила хиляди прозорци. Би изпълнила оставащите ъгли по небето с прилепи. Би било внушително.
Нямаше да е като селска къща. Нямаше да има такава безвкусна градина. Нямаше да има чердже пред вратата с „Добре Дошли“ на него.
Беше дошла със стени на здравия й разум, непревземаеми като крепости. Започваха да се топят като сол на влажен вятър, а това я ядосваше.
Някога имаше дядо си Лезек, разбира се, в малкото му стопанство, толкова беден, че дори и врабците трябваше да ровят доста, за да се наядат. Беше добро старче, поне доколкото можеше да си го спомни; малко глупавичък, като се замислеше, особено, когато баща й беше наоколо.
Майка й беше казала, че нейният собствен баща е…
Сега като се замисляше за това, не беше сигурна какво й е казвала. Родителите бяха доста находчиви в това да не казват на хората нещата, даже когато използваха много думи. Просто бяха оставили у нея впечатлението, че него нещо го няма.
Сега пък й се подсказваше, че той се слави с това, че непрекъснато се върти наоколо.
Беше като да имаш роднина търговец.
Ето, бог… бог би било нещо. Лейди Одил Флюм, от пети клас, винаги се хвалеше, че пра-пра-пра-баба й някога била прелъстена от бога Слепия Айо във формата на ваза с маргаритки, което очевидно я правеше наполовина-полу-полу-богиня. Казваше, че много помагало на майка й да намира свободна маса в ресторантите. Но да разправяш, че си близка роднина на Смърт, май нямаше да има същия ефект. Може би няма да успееш да си намериш място даже в близост до кухнята.
Ако всичко това беше някакъв сън, не й се струваше да е опасно да се събуди. Все едно, не вярваше на такива неща. Сънищата не бяха такива.