Пътека водеше от конюшнята покрай зеленчуковата градина и, спускайки се леко надолу, в овощна градина с дървета с черни листа. Лъскави черни ябълки висяха по тях. Отделени от едната страна имаше няколко бели кошера.
И тя знаеше, че някога е виждала всичко това.
Имаше едно ябълково дърво, което беше много, много по-различно от другите.
Изправи се и се загледа в него, докато споменът се надигна.
Спомни си, че е точно толкова голяма, колкото да види колко логично глупава е цялата тази мисъл, а той стоеше там и притеснено чакаше да види какво ще направи тя…
Старите сигурни неща се оттеглиха назад, за да бъдат заместени от нови сигурни неща.
Сега тя разбра чия внучка е.
„Поправеният Барабан“ традиционно се беше занимавал с, ами, традиционни кръчмарски игри, като домино, мятане на стрели и Издебване На Хора Откъм Гърба И Прибиране На Всичките Им Пари. Новият собственик беше решил да вдигне нивото на клиентелата. Това беше единствената останала възможност.
Бяха минали през Проверяващото Устройство — тритонна задвижвана от вода чудовищна ужасия, базираща се на неотдавна открита схема от Леонардо да Куирмски. Беше се оказала лоша идея. Капитан Керът от Стражата, който имаше мозък, остър като бръснач под откритото си усмихнато лице, незабелязано бе подменил списъка с въпросите с нови, като: „Да си се навъртал покрай Диамантовия Склат на Вортин в ношта на 15?“ и „Кой беше третия, дето Тараши из Фабриката за Спирт на Беърхагър миналата седмица?“ и беше арестувал трима клиенти, преди още да успеят да се опомнят.
Собственикът беше обещал друга машинка някой от тези дни. Библиотекарят, един от редовните посетители на кръчмата, вече събираше монети в очакване.
В единия край на бара имаше малка сцена. Собственикът беше опитал със стриптийзьорка по обедно време, но само веднъж. При вида на един огромен орангутан на първия ред с голяма невинна усмивка, голяма чанта с дребни монети и с един голям банан, горкото момиче избяга. И още една Гилдия за забавления включи „Барабана“ в черния списък.
Името на новия собственик беше Хибискус Данълм. Не беше негова вината. Той наистина искаше, по собствените му думи, да направи от „Барабана“ място за развлечение. За едното нищо щеше да опъне раирани чадъри отвън.
Погледна надолу към Глод.
— Само вие тримата? — попита.
— Да.
— Когато се съгласих на пет долара, ти каза, че имаш голям оркестър.
— Кажи „Здрасти“, Лиас.
— Честна дума, да, това наистина е голям оркестър. — Данълм отстъпи назад. — Ами аз си мислех — каза той, — че са няколко изпълнители, които всички ги познават? Само за да подсигуря обкръжение.
— Обкръжение — рече Имп, докато оглеждаше „Барабана“. Знаеше тази дума. Но на място като това тя беше напълно лишена от смисъл. В този ранен вечерен час имаше само трима-четирима посетители. Не обръщаха никакво внимание на сцената.
Стената зад сцената съвсем определено беше виждала действия. Той се втренчи в нея, докато Лиас търпеливо си трупаше камъните на купчина.
— О, само малко плодове и стари яйца — каза Глод. — Хората сигурно стават малко буйни. Аз лично не бих се притеснявал от това.
— Това не ме притеснява — отвърна Имп.
— И аз така мисля.
— Но ме притесняват слледите от брадвите и дупките от стреллите. Гллод, та ние дори не сме репетиралли! Не както си му е редът!
— Ти можеш да свириш на китарата си, нали?
— Ами, да, струва ми се…
Беше я изпробвал. Лесно беше да се свири. Всъщност, беше почти невъзможно да свириш лошо. Като че ли нямаше никакво значение как докосва струните — те така или иначе изсвирваха тона, който той си беше намислил. Това беше, в материализирана форма, точно този инструмент, за който си мечтае човек, когато започва да свири за пръв път — онзи, на който може да свири, без да е учил. Спомняше си, когато взе за пръв път лира в ръцете си и дръпна струните, с увереното очакване на онези нежни, трептящи звуци, които старците извличаха от тях. Вместо това изтръгна само безреден шум. Но това беше инструментът, за който си бе мечтал…
— Ще се придържаме към парчета, които всеки знае — каза джуджето. — „Магьосническият Жезъл“ и „Събиращ Ревен“. Такива неща. Хората обичат песни, на които могат да се покикотят.
Имп погледна към бара. Почваше да се понапълва. Но вниманието му се привлече от един голям орангутан, който си беше придърпал стола точно пред сцената и държеше в ръцете си торба с плодове.
— Гллод, една маймуна ни глледа.
— Е и? — рече Глод, докато разгъваше някаква мрежа.
— Но това е маймуна.
— Това е Анкх-Морпорк. Тук нещата са така. — Глод си свали шлема и разгъна нещо отвътре.