— Защо ти е пазарската мрежа? — попита Имп.
— Плодовете са си плодове. Няма празно. Ако хвърлят яйца, опитай се да ги хванеш.
Имп преметна ремъка на китарата през рамо. Беше се опитал да каже на джуджето, но какво можеше да му каже: това е твърде лесно за свирене?
Надяваше се, че все пак има бог на музикантите.
И наистина има. Има много, по един за почти всеки вид музика. Почти всеки вид. Но единственият, който трябваше да наблюдава Имп същата онази нощ, беше Рег, богът на клубните музиканти, който не можеше да му обърне много внимание, защото на него чакаха още три други гуляя.
— Готови ли сме? — попита Лиас, като си вдигна чуковете.
Другите кимнаха.
— Да им изсвирим „Магьосническия Жезъл“ тогава — рече Глод. — Това винаги разпуква леда.
— Става — каза тролът. Заброи на пръсти. — Едно, две… едно, две, много, доста.
Хвърлиха първата ябълка седем секунди по-късно. Улови я Глод, който не пропусна нито нота. Но първият банан се изви гадно и се приземи в ухото му.
— Не спирайте да свирите! — изсъска той.
Имп се подчини, като се наведе да избегне откос портокали.
На първия ред, маймуната си отвори торбата и измъкна един много голям пъпеш.
— Виждаш ли някакви круши? — попита Глод, докато си поемаше дъх. — Обичам круши.
— Виждам един мъж, който хвърлля брадва!
— Изглежда ли ценна?
Една стрела затрепери в стената до главата на Лиас.
Беше три часа сутринта. Сержант Колън и Ефрейтор Нобс стигаха до заключението, че който и да възнамеряваше да нападне Анкх-Морпорк, най-вероятно нямаше да го направи точно сега. Пък и такъв хубав огън гореше в наблюдателницата.
— Можем да оставим бележка — рече Ноби, докато си духаше на пръстите. — Знаеш ли? Върни се утре, или нещо такова?
Погледна нагоре. Самотен кон минаваше под сводестата порта. Бял кон, с мрачен, облечен в черно ездач.
Не последва въпрос като: „Стой, кой върви там?“. Нощната стража обикаляше улиците по странни часове и беше свикнала да вижда неща, които смъртните хора обикновено не виждат.
Сержант Колън почтително докосна шлема си.
— ’Р вечер, ваша светлост — каза той.
— Ъ-Ъ… ДОБЪР ВЕЧЕР.
Стражите наблюдаваха, докато конят изчезна от погледа им.
— Значи, някое нещастно човече е готово за него — каза Сержант Колън.
— Отдаден е на работата си, трябва да се признае — рече Ноби. — По всяко време на денонощието. Винаги има време за хората.
— Аха.
Стражите се вгледаха в кадифения мрак. Нещо не е съвсем наред, помисли си Сержант Колън.
— Как е първото му име? — попита Ноби.
Погледаха още малко. После Сержант Колън, който все още не успяваше да разбере какво точно не е наред, рече:
— Какво искаш да кажеш с това: „Как е първото му име“?
— Как е първото му име?
— Той е Смърт — отвърна сержантът. — Смърт. Това е цялото му име. Искам да кажа… какво искаш да кажеш?… Искаш да кажеш като например… Кейт Смърт?
— Ами, защо не?
— Той е просто Смърт, не е ли така?
— Не, това му е само работата. Как му викат приятелите?
— Какви „приятели“?
— Добре, де. Както искаш.
— Хайде де идем да изпием по един горещ ром.
— Струва ми се, че прилича на Леонардо.
Сержант Колън си спомни гласа. Това беше. Само за един миг там…
— Сигурно остарявам — рече. — За един миг си помислих, че ми заприлича на гласа на Сюзън.
— Мисля, че ме видяха — прошепна Сюзън, щом конят сви зад ъгъла.
Смърт на Плъховете подаде глава от джоба й.
— ЦЪЪРР.
— Мисля, че ще имаме нужда от оня гарван — каза Сюзън. — Искам да кажа, аз… мисля, че те разбирам, само дето не знам какво казваш…
Бинки спря пред една голяма къща, малко настрани от пътя. Малко претенциозна постройка, с повече фронтони и колони, отколкото би подхождало да има, и това беше намек за произхода й: беше от онези къщи, които богатите търговци си строят, когато станат почтени и изпитат нужда да направят нещо със заграбеното.
— Това хич не ме радва — каза Сюзън. — Просто не мога да работя. Аз съм човек. Трябва да ида до тоалетната и други такива работи. Не мога просто да влизам в хорските къщи и да ги убивам!
— ЦЪЪРР!
— Добре, де, не да ги убивам. Но не е проява на добро възпитание, както и да го погледнеш.
Надпис на вратата гласеше: „Търговците през задния вход“.
— Аз като търговец ли се броя…
— ЦЪЪРР!
По принцип на Сюзън никога не би й хрумнало да попита. Тя винаги се беше виждала като човек, който минава през парадните врати на живота.
Смърт на Плъховете пробяга по пътеката и през вратата.