— Чакай! Не мога…
Сюзън погледна към дървото. Можеше. Разбира се, че можеше. Още спомени изкристализираха пред погледа й. В края на краищата, това беше само дърво. Ще прогние след няколкостотин години. От гледна точка на безкрайността, то все едно не съществуваше. Като цяло, сравнени с живота на мултивселената, повечето неща наистина не съществуваха.
Пристъпи напред. Тежката дъбова врата оказа съпротива колкото и една сянка.
Скърбящи роднини се бяха скупчили около леглото, където, почти изгубен сред възглавниците, лежеше сбръчкан старец. В края на леглото, без да обръща никакво внимание на опяванията наоколо, лежеше голям, много дебел рижав котарак.
— ЦЪЪРР.
Сюзън погледна към пясъчния часовник. Последните няколко песъчинки се отърколиха през дупката.
Смърт на Плъховете, е пресилено внимание, се промъкна зад спящия котарак и яко го ритна. Животното се събуди, обърна се, събра уши от ужас и скочи от юргана.
Смърт на Плъховете се изкикоти.
— ХИК, ХИК, ХИК.
Един от опечалените, с лице на скумрия, вдигна очи. Взря се в спящия.
— Това е — рече той. — Отиде си.
— А пък аз си мислех, че цял ден ще висим тук — каза жената до него, като се изправи. — Видя ли оная гадна стара котка, че се разкара. Животните познават, да ти кажа. Имат такова, шесто чувство.
— ХИК, ХИК, ХИК.
— Е, хайде, знам, че си тук някъде — каза трупът. Изправи се.
Сюзън беше запозната на теория с духовете. Но не беше очаквала, че ще е точно така. Не беше очаквала духовете да са живите, но те бяха просто бледи копия във въздуха, в сравнение със стареца, седнал в леглото. Той изглеждаше съвсем материален, само дето синя светлина го очертаваше.
— Сто и седем години, а? — изкряка той. — Предполагам, че малко съм ви попритеснил там. Къде си?
— Ъ. ТУК — каза Сюзън.
— Жена, а? — попита старецът. — Браво, браво.
Той се смъкна от леглото, като развя призрачна нощна риза, и изведнъж се закова на място, сякаш стигна края на въже. Горе-долу това беше всичко; една тънка линия синя светлина все още го свързваше е миналото му обиталище.
Смърт на Плъховете заподскача нагоре-надолу по възглавницата, като припряно замахваше с косата.
— О, съжалявам — каза Сюзън и замахна. Синята линия се пръсна с пронизителен, кристален звън.
Наоколо, понякога минаващи през тях, бяха опечалените. Скърбенето като че ли бе престанало след като вече старецът беше умрял. Мъжът скумрия тършуваше под матрака.
— Погледни ги — рече старецът гадно. — Горкичкия стар дядо, хлъц!, хлъц!, горко ще ни липсва, никога няма да има друг като него, къде е скрил старият негодник завещанието? Това е най-малкият ми син, ей този. Е, ако на една картичка за всяка Новогодишна Нощ На Прасетата й се вика син. А жена му виждате ли? Има усмивка като ръба на помийна кофа. А другите са по-лоши и от нея. Роднини? Подарявам ви ги. Не умирах само от инат на тях.
Няколко човека ровеха под леглото. Чу се закачлив порцеланов звън. Старецът припкаше зад тях и правеше жестове.
— Никакъв шанс! — кикотеше се той. — Ха, ха! В кошницата на котката са! Оставих всичките пари на котката!
Сюзън се огледа. Котката ги наблюдаваше тревожно иззад умивалника.
Сюзън почувства, че от нея се очаква отговор.
— Много… мило от ваша страна… — каза тя.
— Ха! Гадина крастава! Тринайсет години спи и мърсува и само чака следващата манджа. Не се е размърдал и половин час дори през целия си дълъг, сплут живот. Докато намерят завещанието, така или иначе. И тогава той ще се превърне в най-богатия и най-пъргав котарак на света…
Гласът се изгуби. Както и собственикът му.
— Какъв ужасен старец — каза Сюзън.
Погледна надолу към Смърт на Плъховете, който се опитваше да сплаши котката.
— Какво ще стане с него?
— ЦЪЪРР.
— О! — Зад тях един вече бивш опечален изтърси едно чекмедже на пода. Котката започваше да трепери.
Сюзън прекрачи вън през стената.
Облаци се кълбяха зад Бинки като морска диря.
— Е, това не беше много зле. Искам да кажа, никаква кръв, нищо. А и той беше много стар и никак не беше хубав.
— Значи всичко е наред, тогава, нали така? — Гарванът кацна на рамото й.
— Ти какво правиш тук?
— Тоя Плъхски Смърт ми рече, че можете да ме откарате. Имам среща.
— ЦЪЪРР.
Смърт на Плъховете измъкна нещо от дисагите.
— Ние да не сме таксиметрови услуги? — ледено попита Сюзън.
Плъхът сви рамене и пъхна хронометъра на нечий живот в ръката й.
Сюзън прочете името, гравирано върху стъклото.
— Волф Волфсънсънсънсън? Звучи ми малко като от Централните Земи.
— ЦЪЪРР.
Смърт на Плъховете се изкатери по гривата на Бинки и зае позиция между ушите на коня, а миниатюрният му плащ се вееше на вятъра.