Бинки се носеше в лек галоп над бойно поле. Не беше голяма война, просто вътре племенно боричкане. Нито пък имаше някакви забележими армии — биещите се като че ли бяха две групи хора, някои на коне, които съвсем случайно се бяха паднали да са на едната страна. Всички бяха облечени в еднакви рунтави или вълнуващо лъскави кожи и Сюзън въобще не можеше да разбере как различават кой е свой и кой враг. Хората просто май много крещяха и размахваха напосоки огромни саби и топори. От друга страна, всеки, когото човек успяваше да удари, начаса се превръщаше в негов враг, така че май всичко си идваше на мястото в края на краищата. Проблемът беше, че хората умираха и се демонстрираха примери на невероятно глупав героизъм.
— ЦЪЪРР.
Смърт на Плъховете нетърпеливо посочи надолу.
— Дий… надолу.
Бинки кацна върху малък хълм.
— Ъ… така — рече Сюзън. Изтегли косата от ножницата. Острието оживя.
Не беше трудно да съзре душите на мъртвите. Тръгваха си от бойното поле ръка за ръка, приятели и доскорошни врагове абсолютно еднакви, като се смееха и се препъваха, и идваха право към нея.
Сюзън слезе от коня. И се съсредоточи.
— Ъ — рече тя. — НЯКОЙ ТУК ДА Е БИЛ УБИТ И ДА СЕ КАЗВА ВОЛФ?
Зад гърба й, Смърт на Плъховете сграбчи глава в лапите си.
— Е, ЗДРАВЕЙТЕ?
Никой не й обърна никакво внимание. Бойците я подминаха в строй. На края на бойното поле образуваха редици и като че ли чакаха нещо.
Тя не трябваше да… да ги оправи… всичките. Албърт се беше опитал да й обясни, но така или иначе споменът вече се беше появил. Тя трябваше да се насочи към някой, определен от изтичащия срок или от историческата значимост, а това означаваше, че всички останали са просто случайност; единственото, което тя трябваше да направи, бе да не спира набраната инерция.
— Трябва да си по-настоятелна — каза гарванът, който беше кацнал на една скала. — Това е проблемът с жените в професиите. Не са достатъчно агресивни.
— Ти що искаше да дойдеш тук? — попита го тя.
— Това е бойно поле, нали така? — търпеливо каза гарванът. — След това трябва да има гарвани. — Произволно въртящите му се очи заиграха из главата му. — Без да споменаваме и лешоядите.
— Искаш да кажеш, че всички биват изядени?
— Едно от чудесата на природата — отвърна гарванът.
— Това е ужасно — каза Сюзън. По небето вече кръжаха черни птици.
— Изобщо не е така — рече гарванът. — Нямам нищо против конските мръвки.
Едната страна, ако въобще можеше да се нарече така, бягаше от мястото на полесражението, а другата я преследваше.
Птиците започнаха приготовления за това, което — Сюзън ужасено осъзна, — беше само сутрешна закуска. Меките части, огрени от слънцето.
— Я най-добре иди и си потърси момчето — рече гарванът. — Иначе ще пропусне возенето.
— Какво возене?
Очите отново направиха пълен кръг.
— Някога да си учила митология? — попита той.
— Не. Госпожица Батс казва, че са само измислени истории с недостатъчно литературно съдържание.
— А! Боже мой! Ама как може такова нещо! Е, хубаво. Скоро ще видиш. Трябва да тичам. — Гарванът скочи във въздуха. — По принцип гледам да си намеря място близо до главата.
— Ами аз какво ще…
И тогава някой започна да пее. Гласът връхлетя от небето като неочакван вятър. Беше доста добро мецосопрано…
— Хай-джо-то! Хай-джо-то! Хо!
А след него, яхнала кон, хубав почти колкото Бинки, се появи жена. Съвсем определено. Голяма жена. Беше точно толкова много жена, колкото можеш да събереш на едно място, без да станат две жени. Беше облечена в плетена желязна броня, с лъскав нагръдник номер 46-D, и с шлем с рога на него.
Събраните мъртви се поободриха, докато конят галопираше и търсеше къде да кацне. Зад нея още шест други пеещи ездачки изникнаха от небето.
— Не е ли винаги едно и също? — рече гарванът, докато отлиташе. — Можеш да чакаш с часове, без да видиш нито една, а после получаваш седем накуп.
Пред смаяния поглед на Сюзън всяка ездачка взе по един мъртъв воин и отново се издигна с галоп в небето. Изчезнаха внезапно на няколкостотин ярда във въздуха и се появиха отново почти незабавно, за да вземат нов пътник. Скоро вече действаше трескава совалка.
Минута или две по-късно една от жените пришпори коня си към Сюзън и измъкна свитък пергамент от нагръдника си.
— Какво, хо! Тука пише Волф — каза тя с отривистия глас, използван от хора на коне, когато се обръщат към простите пешеходци. — Волф Щастливеца…?
— Ъ. Аз не знам… ИСКАМ ДА КАЖА, НЕ ЗНАМ ТОЧНО КОЙ Е — безпомощно рече Сюзън.