Жената в шлема се наведе напред. Имаше нещо много познато в нея.
— Ти нова ли си?
— Да. Тоест… ДА.
— Е, не стой там като препарирана. Най-добре иди и го донеси, няма да направиш никак зле.
Сюзън се огледа диво наоколо и най-сетне го видя. Не беше много далече. Младичък мъж, очертан в проблясващо бледо синьо, се открояваше сред падналите.
Сюзън се приближи бързо, приготвила коса. Синя ивица свързваше воина с предишното му тяло.
— ЦЪЪРР! — изпищя Смърт на Плъховете, като подскачаше нагоре-надолу и правеше многозначителни движения.
— Палецът на лявата ръка горе, дясната ръка свита в китката, дай й малко тежест! — изкрещя жената с рогата.
Сюзън замахна с косата. Линията се прекъсна.
— Какво стана? — попита Волф. Погледна надолу. — Това там долу съм аз, нали? — попита той. Обърна се бавно. — А там долу. И ей там. И…
Той погледна към жената воин с рогата и се ободри.
— От Айо! — каза той. — Вярно е значи? Валкирии ще ме отнесат до залата на Слепия Айо, където цари вечен празник и запой?
— Не… искам да кажа, НЕ ПИТАЙ МЕН — отвърна Сюзън.
Валкирията се пресегна и метна воина през седлото.
— Само тихо, така, добро момче — каза тя.
Погледна замислено към Сюзън.
— Ти сопрано ли си? — попита тя.
— Моля?
— Можеш ли въобще да пееш, момиче? Трябва ни само още едно сопрано. Нещо твърде много мецосопрана има напоследък.
— Не съм много музикална, съжалявам.
— Е, добре. Само си помислих. Трябва да тръгвам. — Отметна глава назад. Мощният нагръдник се надигна. — Хо-джо-то! Хо!
Конят се изправи на задните си крака, после изгалопира в небето. Преди да стигне до облаците, той се сви в светеща точка, която затрептя.
— Какво беше всичко това? — попита Сюзън.
Запърхаха криле. Гарванът кацна върху главата на тъй скоро споминалия се Волф.
— Ами, тия момчета вярват, че ако умреш в битка, някоя голяма, дебела, пееща жена с рога те отнася до една огромна празнична зала, където плюскаш и пиеш на корем като глупак до края на вечността — каза гарванът. Оригна се изискано. — Адски глупава представа, наистина.
— Но то току-що се случи!
— Но не престава да е тъпа идея! — Гарванът се огледа наоколо и към поразеното бойно поле, сега вече празно, с изключение на падналите и на ятата негови пернати събратя. — Ама че загуба — добави той. — Искам да кажа, само погледни. Такава ужасна загуба.
— Да!
— Искам да кажа, наял съм се до пръсване и пак стотици от тях останаха недокоснати. Мисля, че ще видя дали не мога да си взема за вкъщи.
— Това са трупове!
— Точно така!
— Ти какво ядеш?
— Добре де — рече гарванът, като отстъпи назад. — Има достатъчно за всички.
— Това е отвратително!
— Не съм ги убил аз — рече той.
Сюзън се предаде.
— Тя много приличаше на Желязната Лили — каза тя, докато се връщаха към търпеливо чакащия ги кон. — Учителката ни по физкултура. И звучеше като нея.
Представи си гръмогласните Валкирии как се носят тежко из небето. „Вдигнете някой боец, ах, вие, шайка бледи мушката…“
— Конвергентна еволюция — обясни гарванът. — Често се случва. Четох веднъж, че по всичко личи, че обикновеният октопод има почти същото око като човешката очна… гра!
— Канеше се да кажеш нещо като: с изключение на вкуса, нали така? — попита Сюзън.
— Ник’га не съм си’г’и помислял — неясно рече гарванът.
— Сигурен ли си?
— Мъолйъ тъ пусни ми кльююнъъ?
Сюзън отпусна хватка.
— Това е ужасно — каза тя. — Това ли е правил той? Няма ли никакъв елемент на личен избор?
— ЦЪЪРР.
— Но какво, ако те не заслужават да умрат?
— ЦЪЪРР.
Смърт на Плъховете съумя да посочи, доста успешно, че в такъв случай те могат да се обърнат към вселената и да изтъкнат, че не заслужават да умрат. В който случай зависеше от вселената, дали да каже: „О, така ли? Е, добре, всичко е наред тогава, можете да продължите да си живеете.“ Това беше забележително кратък жест.
— Значи… дядо ми е бил Смърт и той просто е оставял природата да следва своя ход? Когато е можел да направи малко добро? Това е глупаво.
Смърт на Плъховете поклати череп.
— Имам предвид, Волф на страната на правите ли беше? — попита Сюзън.
— Трудно е да се каже — каза гарванът. — Той беше Вазунг. От другата страна бяха Бергундите. Явно всичко е започнало с това, че някой си Бергунд отмъкнал една жена на Вазунгите преди няколкостотин години. Или може би беше обратното. Както и да е, другата страна нападнала селището им. Последвало малко клане. И тогава другите нападнали другото селище и последвало друго клане. След което, както бихме могли да се изразим, останала някаква лоша утайка в отношенията.