— Много добре тогава — каза Сюзън. — Кой е следващият?
— ЦЪЪРР.
Смърт на Плъховете се приземи на седлото. Наведе се напред и, с известно усилие, измъкна нов пясъчен часовник от торбата. Сюзън прочете етикета.
Пишеше: Имп йе Селин.
Сюзън изпита чувството, че полита назад.
— Знам това име — каза тя.
— ЦЪЪРР.
— Аз… спомням си го отнякъде — рече Сюзън. — Важно е. Той е… важен…
Луната висеше над пустинята на Клач като огромна скална топка.
Не беше кой знае каква пустиня, за да бъде удостоена с толкова впечатляваща луна.
Беше само част от веригата пустини, които ставаха прогресивно все по-горещи и по-сухи и ограждаха Великия Неф и Дехидрирания Океан. И никой не би си правил труда да мисли толкова за това, ако не бяха дошли хора подобни на господин Клийт от Гилдията на Музикантите и не бяха направили карти и не бяха сложили през тази част от пустинята една невинна малка пунктирана линия, която отбелязваше границата между Клач и Хершеба.
Винаги дотогава Д’регите — сбирщина от шеговито войнствени номадски племена, бяха бродили из пустинята съвсем свободно. Сега, когато съществуваше линията, те бяха понякога Клачиански Д’реги, а понякога Хершебски Д’реги, с всички права, полагащи се на гражданите на двете държави, особено правото да плащат точно толкова данък, колкото може да се изцеди от тях, както и да бъдат заставяни да водят войни срещу хора, дето никога не са ги чували. Така че като резултат от пунктираната линия, Клач сега беше в началото на зараждаща се война с Хершеба и Д’регите, Хершеба беше във война с Д’регите и Клач, а Д’регите бяха във война с всички, включително един с друг, и доста се забавляваха, защото Д’регската дума за „чужденец“ беше същата като „мишена“.
Укреплението беше едно от наследствата от пунктираната линия.
Сега то представляваше тъмен правоъгълник върху горещия сребърен пясък. От него се носеше нещо, което много точно можеше да се нарече напъни от акордеон, тъй като някой като че ли искаше да изсвири някаква мелодия, но след първите няколко тона непрекъснато се натъкваше на трудности, и започваше отново.
Някой почука на вратата.
След малко от другата страна се чу стъргане и се отвори малко прозорче.
— Да, офенди?
— ТОВА КЛАЧИАНСКИЯТ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН ЛИ Е?
Лицето на дребния мъж от другата страна на вратата се опули.
— А, ей тук вече ме хвана — рече той. — Чакай малко. — Прозорчето се затвори. Чу се припрян шепот от другата страна на вратата. Прозорчето се отвори.
— Да, като че ли сме… сме… как беше пак? Ясно, запомних… Клачианският Чуждестранен Легион. Да. Та какво искахте?
— ИСКАМ ДА СЕ ПРИСЪЕДИНЯ.
— Да се присъедините? Към какво да се присъедините?
— КЪМ КЛАЧИАНСКИЯ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН.
— Къде е това?
Последва нов шепот.
— О, да. Така. Съжалявам. Да. Това сме ние.
Вратата се отвори. Посетителят прекрачи вътре. Един легионер с ефрейторски нашивки на ръката се приближи към него.
— Ще трябва да доложите на… — очите му леко се изцъклиха, — … знаете… големия човек, три нашивки… ей сега ми беше на езика…
— СЕРЖАНТ?
— Точно така — каза ефрейторът с облекчение. — Как се казваш, войнико?
— ЪЪ…
— Всъщност, не си длъжен да казваш. За това е… ъъ…
— КЛАЧИАНСКИЯ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН?
— … та за това е той. Хората се присъединяват към… към… съзнателно, така де, когато не можеш… неща, дето са станали…
— ДА ЗАБРАВИШ?
— Точно така. Аз съм… — Изражението му угасна. — Би ли почакал малко? — Погледна надолу към ръкава си. — Ефрейтор… — рече той. Поколеба се притеснен. После една мисъл го озари, той издърпа яката на фланелата си и изви врат, докато успя да различи, със значителни усилия, етикета, който се показа. — Ефрейтор… Среден Ръст? Това добре ли звучи?
— НЕ МИСЛЯ.
— Ефрейтор… Само Ръчно Пране?
— НАЙ-ВЕРОЯТНО НЕ.
— Ефрейтор… Памук?
— ВЪЗМОЖНО Е.
— Така. Е, добре дошъл в… ъъъ…
— КЛАЧИАНСКИЯ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН…
— Така. Заплащането е три долара на седмица и всичкия пясък, който можеш да изядеш. Надявам се, че обичаш пясък.
— ВИЖДАМ, ЧЕ ДОСТА СИ СПОМНЯШ ЗА ПЯСЪКА.
— Повярвай ми, никога няма да забравиш пясъка — горчиво каза ефрейторът.
— НИКОГА НЕ ГО ЗАБРАВЯМ.
— Как каза, че се казваш?
Непознатият запази мълчание.
— Не че има някакво значение — рече Ефрейтор Памук. — В…
— КЛАЧИАНСКИЯ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН?
— … така… получаваш ново име. Почваш начисто.
Кимна към един друг мъж.
— Легионер…?
— Легионер… ъ-ъ… уф… ъ-ъ… Номер 15, сър.