— Така. Отведи… този човек и му намери… — той раздразнено щракна с пръсти, — … абе, знаеш там… нещо… дрехи, всички ги носят… с цвят на пясък…
— УНИФОРМА?
Ефрейторът премига. Поради някаква необяснима причина думата „кости“ продължаваше да си пробива път през топящата се, течаща каша, която представляваше съзнанието му.
— Така — каза той. — Ъ-ъ. Това е двайсетгодишна служба, легионер. Надявам се, че ще се окажеш достатъчно мъж за нея.
— ВЕЧЕ МИ ХАРЕСВА — отвърна Смърт.
— Предполагам, че на мен ми е позволено да влизам в заведения, където сервират алкохол? — попита Сюзън, когато Анкх-Морпорк отново се появи на хоризонта.
— ЦЪЪРР.
Градът отново се плъзна под тях. Там, където имаше по-широки улици и площади, успя да различи даже и отделни фигури. Ха!, помисли си тя… само ако знаеха, че аз съм тук горе! И въпреки всичко не можеше да превъзмогне усещането, че ги превъзхожда. Единственото, за което онези човеци там, долу, трябваше да мислят, беше, ами, земни неща. Обикновени неща. Беше като да гледаш мравки.
Винаги беше живяла със съзнанието, че е различна. Много по-чувствителна към света, когато беше очевидно, че повечето хора минават през него със затворени очи и с мозъци, пуснати да къкрят едва-едва. Донякъде й действаше успокояващо да знае, че е различна. Усещането се увиваше около нея като палто.
Бинки се приземи върху мазен вълнолом. От едната страна реката всмукваше дървените колове.
Сюзън се смъкна от коня, извади косата и прекрачи в „Поправения Барабан“.
Точно тогава там имаше размирици. Клиентите на „Барабана“ се славеха с демократичния си подход към агресивността. Харесваше им да видят, че всеки е получил по малко. Затова, макар публиката да беше стигнала до консенсус, че триото се състои от скапани музиканти и следователно е подходяща мишена, бяха избухнали най-различни битки, тъй като хората биваха удряни от зле насочени изстрели, или пък, защото не се бяха били цял ден, или просто се опитваха да стигнат до вратата.
Сюзън въобще не се затрудни да съзре Имп йе Селин. Беше най-отпред на сцената, а на лицето му беше изписан ужас. Зад него се намираше един трол, а едно джудже пък се опитваше да се скрие зад гърба му.
Тя погледна към пясъчния часовник. Само още няколко секунди…
Той беше наистина доста привлекателен, по някакъв тъмен, къдрокос начин. Приличаше малко на елф.
И й беше познат.
Беше й станало мъчно за Волф, но той поне беше на бойното поле. Имп беше на сцената. Човек не очаква да умре на сцената.
„Стоя тук с коса и пясъчен часовник в ръка и чакам някой да умре. Той не е много по-голям от мен, а от мен не се иска да направя нищо, за да му помогна. Това е глупаво. А съм сигурна, че съм го виждала… преди…“
Всъщност, никой не се опитваше да убие музиканти в „Барабана“. Брадвите се хвърляха, а арбалетите се изстрелваха по добродушен, незаангажиращ начин. Никой не се целеше истински да улучи, даже и да можеше да го направи. Беше далеч по-забавно да гледаш как хората се изплъзват.
Един голям, червенобрад мъж се ухили на Лиас и избра малка летяща брадва от патрондаша си. Чудно беше да хвърляш брадви по тролове. Те отскачаха.
Сюзън виждаше всичко. Щеше да отскочи и да удари Имп. Никой нямаше да е виновен, всъщност. В морето се случваха и по-страшни неща. По-страшни неща се случваха в Анкх-Морпорк непрекъснато, а често и без да спират.
„Човекът даже не иска да го убие. Толкова е тъпо. Нещата не трябва да стават така. Някой трябва да направи нещо.“
Пресегна се, за да сграбчи дръжката на брадвата.
— ЦЪЪРР!
— Млъквай!
— Уааааууум!
Имп стоеше като дискохвъргач, докато акордът прелетя през шумната стая.
Иззвъня като парче желязо, пуснато върху пода на библиотека посред нощ.
Ехо заподскача от ъглите на стаята. Всяко едно си носеше собствен заряд от хармония.
Беше звукова експлозия точно по същия начин, както експлодира ракета в Новогодишната Нощ на Прасетата, а всяка падаща искра експлодираше отново…
Имп погали струните с пръсти и изсвири нови три акорда. Мъжът отпусна брадвата си.
Това беше музика, която не само можеше да избяга, но пътьом за навън можеше да обере и банка. Беше музика със запретнати ръкави и разкопчано горно копче, която вдигаше шапка за поздрав, усмихваше се и крадеше златото.
Беше музика, която стигаше чак до нозете през таза, без да се обади на господин Мозъка.
Тролът си взе чуковете, погледна тъпо към камъните си и започна да свири в ритъм.
Джуджето си пое дълбоко дъх, след което изтръгна дълбок, пулсиращ звук от тръбата.
Хората забарабаниха с пръсти по края на масите. Орангутанът седеше с огромна отнесена усмивка на лицето, сякаш беше глътнал банана си напречно.