Сюзън погледна надолу, където пясъчният часовник отмерваше Имп йе Селин.
Горната половина сега беше празна, но вътре трепкаше нещо синьо.
Усети миниатюрни нокти иглички да се катерят нагоре по гърба й и да се хващат за рамото й.
Смърт на Плъховете погледна надолу към часовника.
— ЦЪЪРР — тихо каза той.
Сюзън все още не разбираше много добре езика му, но й се струваше, че разпознава „у-ха!“-то, когато го чуе.
Пръстите на Имп танцуваха по струните, но звукът, който излизаше от тях не съвпадаше с тоновете на арфата или лютнята. Китарата пищеше като ангел, който току-що е открил защо е паднал. По струните блестяха искри.
Самият Имп беше затворил очи и беше притиснал инструмента към гърдите си, като войник, държащ копие. Трудно беше да се каже кой какво свири.
И все пак музиката се лееше.
Козината на Библиотекаря беше щръкнала по цялото му тяло. Краищата пращяха.
От нея на човек му се дощяваше да събори стените и да се възкачи на небето по огнени стъпала. Дощяваше му се да изключи всички щепсели, да изхвърли всички шалтери и да пъхне пръсти в електрическата мрежа на вселената, за да види какво ще стане след това. Дощяваше му се да боядиса вратата на спалнята си в черно и да я налепи с плакати.
Сега всички мускули по тялото на Библиотекаря се огъваха в ритъма, докато музиката се заземяваше през него.
В ъгъла седеше малка група магьосници. Наблюдаваха представлението със зяпнали усти.
А ритъмът продължаваше, като пращеше от мозък в мозък, щракаше с пръсти и свиваше презрително устни.
Жива музика. Музика с камъни в нея, която подивяваше…
Най-сетне свободна! Тя скачаше от глава на глава, пропукваше през ушите и се насочваше към малкия мозък. Някои бяха по-податливи от други… по-близо до ритъма…
Беше един час по-късно.
Библиотекарят щракна с пръсти и се понесе през среднощния дъждец. Главата му се цепеше от музиката.
Приземи се на моравата на Невидимия Университет и влетя в Голямата Зала, като махаше диво ръце над главата си, за да запази равновесие.
Спря се.
Лунна светлина се процеждаше през големите прозорци, озарявайки нещото, към което Главният Ректор винаги се обръщаше като „нашия могъщ орган“, за най-голямо притеснение на останалата част от преподавателите.
Рафт върху рафт, пълни с тръби, запълваха изцяло едната стена, прилични на стълбове в мрака или може би наподобявайки сталагмитите на някоя чудовищно древна пещера. Почти изгубен сред тях се криеше амвонът за изпълнителите, с трите си гигантски клавиатури и стоте копчета за специални звукови ефекти.
Не се използваше често, освен за спорадичната гражданска служба или за Магьосническия „Извинете Ме“13 бал.
Но Библиотекарят, който енергично надуваше меховете, и от време на време изпускаше по едно тихичко „уук“ от вълнение, чувстваше, че може да се направи много повече.
Един напълно пораснал орангутан може и да изглежда като дружелюбна купчина стари килими, но той има толкова много сила, която би накарала човек на същите килограми доста бой да изяде. Библиотекарят спря да помпа чак когато дръжката стана прекалено гореща, за да я държи, а въздушните резервоари пърдяха и свиреха около гнездата си.
После се метна на мястото на органиста.
Цялото здание бръмчеше леко под огромното нагнетено напрежение.
Библиотекарят сключи ръце и щракна с кокалчета, което наистина е впечатляващо, ако имаш толкова много кокалчета, колкото един орангутан.
Вдигна ръце.
Поколеба се.
Отново отпусна ръце и изтръгна Vox Humana, Vox Dei и Vox Diabolica.14
Стенанието на органа придоби по-настойчив звук.
Той вдигна ръце.
Поколеба се.
Отпусна ръце и извади всички останали регистри, включително дванайсетте клавиша с „?“ на тях, както и двата с избледнели етикети на няколко езика, че в никакъв случай не бива да се докосват, ама никога, каквото и да се случи.
Вдигна ръце.
Вдигна и крака, поставяйки ги над някои от по-опасните педали.
Затвори очи.
Остана за един миг в съзерцателно мълчание — пилот изпитател готов да разреже ръба на плика в звездната Мелодия.
Остави ечащият спомен за музиката да изпълни главата му, да потече надолу по ръцете му и да изпълни пръстите му.
Ръцете му паднаха като отсечени.
— Какво направихме ние? Какво направихме? — питаше Имп. Вълнението пробягваше по терлици нагоре-надолу по гърба му.
Седяха в малката тясна стаичка зад бара.
Глод си свали шлема и го избърса отвътре.
13
Магьосниците нямаха балове. За това съществуваше една много известна песничка. Но те си провеждаха техния годишен „Извинете Ме“ бал, или танц „вход — свободен“, което представляваше една от пътеводните светлини в обществения календар на Анкх-Морпорк. Библиотекарят в частност, винаги го чакаше с нетърпение и използваше удивително огромно количество гел за коса.