— Във всеки случай, по-добро е от Глод.
— Аз от името си не се отказвам — отвърна Глод. — И Имп си държи на Имп, нали така?
Имп погледна към китарата. Не е наред, помисли си той. Аз почти не съм я докоснал. Аз само… И се чувствам толкова уморен… аз…
— Не съм сигурен — рече той немощно. — Не съм сигурен дали Имп е подходящото име за… тази музика. — Гласът му се изгуби. Прозя се.
— Имп? — повика го Глод след малко.
— Мммм? — рече Имп. А той беше почувствал как някой го наблюдава. Това беше тъпо, разбира се. Не можеше да каже на някой: „Аз бях на сцената и си помислих, че някой ме наблюдава“. Щяха да му кажат: „Наистина? Това е наистина окултно, това е…“
— Имп? — каза Глод, — защо си щракаш така пръстите?
Имп погледна надолу.
— Така лли правех?
— Да.
— Просто мисллех. Името ми… то също не е подходящо за тази музика.
— Това на нормален език какво ще рече? — попита Глод.
— Ами, цяллото ми семейство са йе Селлини — продължи Имп, без да обръща внимание на обидата към древния му език. — Означава „на зеллениката“. Това е единственото, което расте в Лламедос, разбирате лли. Всичко останалло просто гние.
— Нямаше да го кажа — рече Клиф, — но Имп ми звучи малко като елф.
— Това просто означава „маллко нещо“ — каза Имп. — Знаете. Като пъпка.
— Пъпката йе Селин? — каза Глод. — Бъди?16 По-зле и от Клиф, мене ако питате.
— На мен… ми звучи нормаллно — каза Имп.
Глод сви рамене, после извади шепа монети от джоба си.
— Все още имаме малко над четири долара — каза той. — Знам и какво би трябвало да направим с тях.
— Би трябвалло да ги заделлим за члленството ни в Гиллдията — каза новият Бъди.
Глод се втренчи в недалечното пространство.
— Не — каза той. — Звукът ни не е хубав. Искам да кажа, много добър беше, много… нов — втренчи се настойчиво в Имп по съвместителство сега и Бъди, — но все още ни липсва нещо…
Джуджето удостои Бъди, роден като Имп с още един проницателен поглед.
— Знаеш ли, че целият се тресеш? — попита той. — Танцуваш по стола, сякаш гащите ти са пълни с мравки.
— Нищо не мога да направя — каза Бъди. Спеше му се, но някакъв ритъм подскачаше из главата му.
— И аз го видях — каза Клиф. — Докато идвахме насам, ти непрекъснато подскачаше. — Погледна под масата. — И си тактуваш с краката.
— И продължаваш да си щракаш пръстите — каза Глод.
— Не мога да спра да мислля за музиката — каза Бъди. — Прави сте. Трябва ни… — той забарабани с пръсти по масата, — звук като… панг панг панг ПАНГ Панг…
— Искаш да кажеш клавиатура? — попита Глод.
— Така ли?
— Имат едно от онези нови пиана точно на отсрещния бряг на реката в сградата на Операта — каза Глод.
— Аха, само че това нещо не става за нашия вид музика — каза Клиф. — Онова нещо е за някои едри дебели момчета с напудрени перуки.
— Аз мисля — започна Глод, като отново изгледа накриво Бъди, — ако го поставим някъде наблизо до Им… до Бъди, то много добре ще стане за нашата музика. Така че да идем и да го вземем.
— Чух, че струвало четиристотин долара — каза Клиф. — Никой няма чак толкова много зъби.
— Не съм казал да го купуваме — каза Глод. — Само… ще го заемем за известно време.
— Това е кражба — каза Клиф.
— Не, не е — рече джуджето. — Ще им го върнем, когато си свършим работата с него.
— О, всичко е наред тогава.
Бъди не беше нито барабанист, нито трол, така че можеше да улови техническия пропуск в аргументацията на Глод. И само допреди няколко седмици щеше да му го каже. Но тогава той все още беше добро, забавляващо се момче от долините, което не пиеше, не ругаеше и свиреше на лира на всяко друидно жертвоприношение.
Сега той се нуждаеше от това пиано. Звукът, който бяха докарали, беше почти съвършен.
Щракна с пръсти в съответствие с мислите си.
— Но нямаме кой да свири на него — каза Клиф.
— Ти донеси пианото — рече Глод. — Аз ще докарам кой да свири на него.
А през цялото време те не откъсваха поглед от китарата.
Магьосниците се приближиха вкупом към органа. Въздухът около него вибрираше като свръхнагрят.
— Какъв скверен шум! — изкрещя Лекторът по Скорошни Руни.
— Не бих казал! — изпищя Деканът. — Набива ти се в главата!
Сини искри пращяха между тръбите на органа. Високо на треперещото скеле едва можеха да съзрат Библиотекаря.
— Кой го надува? — изкрещя Старшият Кавгаджия.
Ридкъли огледа мястото. Дръжката като че ли сама се вдигаше и спускаше.
— Няма да допусна това — промърмори той, — не и в моя проклет университет. По-лошо е и от студентите.