— Донесох ви чай от лайка, господарю — каза Албърт.
— ХММ?
— Сър?
— ИЗВИНЯВАЙ. МИСЛЕХ. КАКВО КАЗА?
— Чай от лайка?
— АЗ ПЪК СИ МИСЛЕХ, ЧЕ ТОВА Е НЯКАКЪВ САПУН.
— Може да се сложи в сапун или чай, сър — отвърна Албърт. Той беше разтревожен. Винаги се тревожеше, когато Смърт започнеше да мисли за разни неща. Лоша работа беше да мисли за неща. А и той мислеше за тях погрешно.
— КОЛКО ПОЛЕЗНО ПОЧИСТВАТЕ И ОТВЪТРЕ, И ОТВЪН.
Смърт отново подпря брадичка с ръце.
— Сър? — рече Албърт, след малко.
— МММ?
— Ще изстине.
— АЛБЪРТ…
— Да, сър?
— ЧУДЕХ СЕ…
— Сър?
— ЗА КАКВО Е ВСИЧКО ТОВА? СЪВСЕМ СЕРИОЗНО? КОГАТО СТИГНЕШ ДО СЪЩИНАТА?
— О! Ъ-ъ. Не бих могъл да кажа, сър.
— НЕ ИСКАХ ДА ГО ПРАВЯ, АЛБЪРТ. ЗНАЕШ ТОВА. СЕГА ВЕЧЕ ЗНАМ КАКВО ИСКАШЕ ДА КАЖЕ ТЯ. НЕ САМО ЗА КОЛЕНЕТЕ.
— Кой, господарю?
Отговор не последва.
Когато стигна до вратата, Албърт погледна назад. Смърт отново се беше втренчил в пространството. Никой друг не можеше да се втренчи като него.
Да не те виждат не беше голям проблем. Далеч по-голямо притеснение бяха нещата, които ТЯ не преставаше да вижда.
Сънищата. Бяха само сънища, разбира се. Сюзън знаеше, че според съвременната теория сънищата са само образи, които съзнанието изхвърля, докато подрежда събитията от деня. Щеше да е по-спокойна, ако поне веднъж събитията от деня включваха летящи бели коне, огромни мрачни стаи и изобилие от черепи.
Добре че поне бяха само сънища. Бе виждала и други неща. Например, никога не споменаваше странната жена в спалнята в нощта, когато Ребека Снел остави един зъб под възглавницата си. Сюзън я видя как влиза през отворения прозорец и застава до леглото. Приличаше малко на млекарка и въобще не беше страшна, въпреки че минаваше през мебелите. От нея се носеше звън на монети. На следващата сутрин зъбът бе изчезнал, а Ребека бе забогатяла с една 50-пенсова монета.
Сюзън мразеше такива неща. Знаеше, че умствено неуравновесени хора разказват на децата за Феята, Която Прибира Зъбчетата, но това не беше достатъчна причина тя да съществува. То предполагаше объркано мислене. Тя не обичаше обърканото мислене, което и без това беше огромно прегрешение при режима на госпожица Батс.
Иначе тук не беше особено зле. Госпожица Юлали Батс и колежката й госпожица Делкрос бяха основали колежа, водени от забележителната идея, че тъй като момичетата и без друго нямат никаква работа, докато някой не се ожени за тях, значи могат да се позанимават малко и да понаучат това-онова.
По света съществуваха цял куп училища, но всички те се ръководеха или от всевъзможни църкви, или от Гилдиите. Госпожица Батс имаше възражения от логическо естество срещу църквите, а пък осъждаше факта, че единствените Гилдии, които считаха, че си заслужава да се образоват момичета, бяха Крадците и Шивачките. Но там навън се намираше един голям и опасен свят и най-добре щеше да е, ако едно момиче се изправи срещу него, въоръжено със сериозни познания по геометрия и астрономия под корсажа си. Тъй като госпожица Батс искрено вярваше, че между момчетата и момичетата не съществуват никакви съществени различия.
Или поне нито едно, за което си струва да се говори.
Във всеки случай нито едно, за което тя би говорила.
И следователно вярваше в това да насърчава логическото мислене и здравословното любознателно съзнание сред поверените й млади госпожици. Що се отнася до мъдростта, това занимание е все едно, да тръгнеш на лов за алигатори в картонена лодка през по-гладен период.
Например когато вирнала трепереща брадичка изнасяше лекция пред училището за опасностите, които ни очакват навън в града, триста здрави любознателни съзнания решиха, че 1) те трябва да бъдат вкусени при първа възможност; а пък логическото мислене се чудеше 2) как точно госпожица Батс бе узнала за тези опасности. А високите, зъбчати стени около двора на колежа изглеждаха твърде елементарни за всеки със свеж мозък, пълен с тригонометрия и с тяло, закалено в здравословни занимания по фехтовка, гимнастика и ледени бани. Госпожица Батс можеше да направи опасността да изглежда наистина интересна.
Както и да е, това беше случката с нощната посетителка. След известно време Сюзън реши, че сигурно си я е въобразила. Това беше единственото логично обяснение. А в тях Сюзън си я биваше.