И той вдигна арбалета си и стреля точно в главните мехове.
Последва един дълго-дълго извличан стон от клавиша на А, след което органът експлодира.
Историята на последвалите секунди бе събирана по време на дискусия в Необикновената Стая, където магьосниците се събраха, за да пийнат по едно здраво, или, в случая с Касиера, чаша топло мляко веднага след това.
Лекторът по Скорошни Руни се кълнеше, че двайсетметрова органова тръба Грависима се е вдигнала по посока на небето в огнен стълб.
Столът по Неопределени Науки и Старшият Кавгаджия казваха, че когато открили Библиотекаря нагоре с краката в един от фонтаните на Саторовия Площад, вън от Университета, той си викал „уук уук“ сам на себе си и се хилел.
Касиерът казваше, че видял една дузина голи млади жени да подскачат нагоре-надолу по леглото му, но на Касиера така или иначе от време на време му се случваха такива неща, особено, ако прекалено дълго си е седял затворен вътре в стаята.
Деканът изобщо нищо не каза.
Очите му се бяха изцъклили.
Искри пращяха в косата му.
Чудеше се дали ще му разрешат да си боядиса стаята черна.
… ритъмът продължаваше…
Пясъчният часовник на Имп стоеше в средата на огромното писалище. Смърт на Плъховете обикаляше около него и скърцаше под сурдинка със зъби.
Сюзън също го гледаше. Нямаше никакво съмнение, че всичкият пясък е в долната сфера. Но нещо друго беше изпълнило горната и изтичаше през цепнатината. Беше бледо синьо и се навиваше бясно на спирала около себе си, като развълнуван пушек.
— Виждал ли си някога нещо такова? — попита тя.
— ЦЪЪРР.
— Нито пък аз.
Сюзън се изправи. Сенките около стените, сега, когато вече беше свикнала с тях, приличаха на сенките на неща — не точно механизми, но не точно и мебели. На моравата в колежа имаха планетариум. Далечните фигури я накараха да си го спомни, макар че какви точно звезди по какви тъмни пътища той измерваше, тя наистина не би могла да каже. Те приличаха на проекциите на неща, твърде странни дори и за това странно измерение.
Беше поискала да му спаси живота и това беше правилно. Знаеше го. Още в мига, когато видя името му, тя… е, беше важно. Беше наследила част от паметта на Смърт. Нямаше начин да е срещала момчето, но може би ТОЙ беше. Тя чувстваше, че името и лицето са се запечатали толкова дълбоко в съзнанието й, че сега останалата част от мислите й са принудени да ги заобикалят.
Нещо друго го беше спасило преди нея.
Тя отново вдигна пясъчния часовник до ухото си.
Откри, че сама си тактува е крак.
И си даде сметка, че далечни сенки се движат.
Пресече пода, истинския под, онзи, извън очертанията на килима.
Сенките приличаха повече на математиката, ако тя можеше да бъде материална. Там бяха огромните извивки на… нещо. Показалки като стрелки на часовник, но по-дълги от дърво, и се движеха бавно през въздуха.
Смърт на Плъховете се покатери на рамото й.
— Дали не знаеш какво става?
— ЦЪЪРР.
Сюзън кимна. Плъховете, предполагаше тя, умираха, когато им дойде времето. Не се опитваха да мамят, нито пък да се връщат от мъртвите. Не съществуваха такива неща, като плъхове — зомбита. Плъховете знаеха кога да се предадат.
Тя отново погледна към часовника. Момчето — тя също използваше термина, както това правят момичетата за младите мъже, няколко години по-големи от тях, — момчето беше изсвирило един акорд на китарата или каквото беше там, и историята се огъна. Или подскочи, или нещо друго.
Нещо друго, освен нея, не искаше той да умре.
Беше два часа сутринта и валеше.
Полицай Детритус, Градски Страж на Анкх-Морпорк, охраняваше Сградата на Операта. Това беше подход към пазенето, който беше заел от Сержант Колън. Когато си съвсем сам насред някоя дъждовна нощ, иди и пази нещо голямо с удобни, надвиснали стрехи. Колън беше следвал тази политика с години, в резултат на което не беше открадната нито една съществена забележителност.17
Беше безметежна нощ. Около един час по-рано една двайсетметрова тръба от орган падна от небето. Детритус се приближи, за да разгледа кратера, но не беше съвсем сигурен дали това е криминално деяние. А и откъде да знае — може би си падаха от небето?
Освен това през последните пет минути до ушите му стигаха приглушени тупвания и спорадично дрънчене откъм вътрешностите на Сградата на Операта. Беше го отбелязал. Не искаше да се покаже глупав. Детритус никога не беше влизал в Сградата на Операта. Не знаеше какъв шум обикновено издава тя в два часа посред нощ. Входната врата се отвори и един голям, странно оформен сандък излезе навън, колебливо. Напредваше по любопитен начин — няколко стъпки напред, една-две назад. И освен това, говореше си сам.