Детритус погледна надолу. Видя… спря се… поне седем крака с различна големина, само четири от които имаха ходила.
Дотътри се до сандъка и потропа отстрани.
— Ей, ей, ей, какво е всичко това… значи? — каза той, като се концентрираше, за да каже правилно изречението.
Сандъкът спря.
После каза:
— Ние сме пиано.
Детритус обмисли това както подобава. Не беше сигурен какво е това пиано.
— Пианото се движи, а? — попита той.
— То е… ние имаме крака — каза пианото.
Детритус отчете факта.
— Но то си’й посред ношт — каза той.
— Дори и пианата трябва да имат почивно време — каза пианото.
Детритус се почеса по главата. Това като че ли изчерпа всичко.
— Ами… добре — рече.
Наблюдава, докато пианото на пресекулки и с поклащане слезе по мраморните стъпала и сви зад ъгъла.
То продължи да си говори само:
— Коллко още ни остава, как мисллиш?
— Трябва да стигнем до моста. Не е достатъчно умен за барабанист.
— Но той е поллицай.
— Е и?
— Кллиф?
— К’во?
— Може да ни залловят.
— Той не може да ни спре. Изпратени сме на мисия от Глод.
— Точно така.
Пианото продължи със залитане през локвите още малко и после се попита:
— Бъди?
— К’во?
— Защо го казах онова?
— Какво си казал?
— Че сме били изпратени на мисия… така де… от Глод?
— Амииии… джуджето ни каза: „Идете и донесете пианото“, а то се казва Гллод, така че…
— Да. Да. Така… но… той можеше да ни спре, искам да кажа, няма нищо особено в някаква си мисия от някакво си джудже…
— Може би просто си билл малко уморен.
— Може би е това — отвърна пианото, с благодарност.
— Както и да е, ние сме изпратени на мисия от Глод.
— Аха.
Глод седеше в квартирата си и гледаше китарата. Беше спряла да свири щом Бъди излезе навън, макар че ако той приближеше ухо близо до струните, беше сигурен, че те все още съвсем леко продължават да бръмчат. Сега той много внимателно посегна и докосна…
Да се нарече внезапното хрущене нехармонично, би било твърде меко. Тя беше изръмжала, имаше нокти.
Глод седна обратно на мястото си. Добре. Добре. Това беше инструментът на Бъди. Инструмент, използван от един и същ човек в продължение на години, може много да се привърже към него, макар и не като в случая с Глод, до такава степен, че да ухапе някого другиго. Не беше собственост на Бъди даже от един ден още, но принципът може би беше същият.
Съществуваше една стара легенда на джуджетата за знаменитата Тръба на Фъргъл, която сама свирела, когато наблизо имало опасност, а също така и, необяснимо защо, в присъствието на хрян. А съществуваше даже и една Анкх-Морпоркска легенда, нали така, за някакъв си стар барабан в Двореца или някъде, където се предполагало той да започне да се бие сам, ако съзре вражеска флотилия да плава срещу Анкх. Легендата беше умряла през последните векове, отчасти защото това беше Ерата на Разума, а също така и защото никоя вражеска армия не би могла да доплава до Анкх, без една дузина мъже с лопати, които да вървят преди нея.
А съществуваше и една тролска приказка за някакви камъни, които в заскрежени нощи… Проблемът беше, че вълшебни инструменти се срещаха толкова често.
Глод посегна отново.
— Джуд-адуд-адуд-ду.
— Добре, добре…
Старият музикален магазин беше точно срещу Университета, в края на краищата, а магията наистина изтичаше, въпреки всичко, което непрекъснато разправяха магьосниците, че говорещите плъхове и вървящите дървета били само статистически случайности. Но това не изглеждаше като магия. Изглеждаше много по-старо. Изглеждаше като музика.
Глод се зачуди дали да не убеди Им… Бъди да я върне обратно в магазина и да си вземе нормална китара…
От друга страна, шест долара си бяха шест долара. Най-малко.
Нещо почука на вратата.
— Кой е? — попита Глод и погледна нагоре.
Паузата отвън продължи достатъчно дълго, за да се досети. Реши да излезе и да им помогне.
— Клиф? — каза той.
— Ъхъ. Донесохме пиано.
— Внесете го вътре.
— Наложи се да отчупим краката и капака и няколко други неща, но в общи линии е наред.
— Внесете го тогава.
— Вратата е твърде тясна.
Бъди, който се изкачваше по стълбите след трола, чу хрущенето на дървесината.
— Опитайте отново.
— Пасва точно.
Около вратата се появи дупка във формата на пиано. Глод стоеше до него, с брадва в ръка. Бъди погледна към треските навсякъде наоколо.
— Какво по дяволлите правиш? — попита той. — Това е нечия чужда стена!