— Е и? Това е нечие чуждо пиано.
— Да, но… не можеш просто да пробиваш дупки в стените…
— Кое е по-важно? Някаква си стена или да докараме верния тон? — попита Глод.
Бъди се поколеба. Една част от него мислеше: това е смехотворно, то е само музика. Друга част от него мислеше, доста по-остро: това е смехотворно, това е само стена. А целият той си мислеше: „О! Щом така го приемаш… но кой ще свири на пианото?“
— Казах ви, знам точно къде да намерим един — каза Глод.
Една мъничка част от него беше удивена: „Пробих дупка в собствената си стена! Загубих дни, докато закова онзи тапет както трябва.“
Албърт беше в обора, с лопата и количка в ръце.
— Върви ли добре? — попита той, когато сянката на Сюзън се появи на прага.
— Ъ… да… предполагам.
— Радвам се да го чуя — рече Албърт, без да вдига поглед.
Лопатата тупна върху количката.
— Само дето… случи се нещо, което може би не е обичайно…
— Съжалявам.
Албърт вдигна количката и я затъркаля по посока към градината.
Сюзън знаеше какво се предполага да направи. Предполагаше се да се извини, и тогава щеше да се окаже, че спеченият стар Албърт има златно сърце, и че в крайна сметка ще станат приятели, и той ще й помага и ще й разказва разни неща, и…
А тя ще е едно глупаво момиче, което не е успяло да се справи.
Не.
Върна се обратно в обора, където Бинки изследваше съдържанието на една кофа.
Колежът на Куирм за Млади Госпожици насърчаваше самоувереността и логическото мислене. Родителите й я бяха изпратили там точно поради тази причина.
Бяха си мислили, че да я изолират от ръбатите краища на света е най-сигурното нещо, което могат да направят. При дадените обстоятелства беше като да не обясниш на някой принципите на самоотбраната, така че никой никога да не го нападне.
Невидимият Университет беше свикнал на ексцентричност сред преподавателите.
В края на краищата, хората определят представата си за това какво означава да си нормално човешко същество посредством постоянни сравнения с хората около тях, а когато тези хора са други магьосници, спиралата може само да се свие надолу. Библиотекарят беше орангутан, а това на никого не му се струваше ни най-малко странно. Четящият Лекции по Езотерични Науки прекарваше толкова много време да чете в това, което Касиерът наричаше „най-малката стая“18.
Никой от тях, с изключение на Ридкъли и на Библиотекаря, не ставаше рано. Закуската, ако изобщо се състоеше, ставаше някъде около средата на утрото. Магьосниците се нареждаха на бюфета, повдигайки големите сребърни похлупаци и трепваха при всеки звън. Ридкъли обичаше големи, мазни закуски, особено ако включваха онези леко прозрачни наденички със зелените петънца, за които можеш само да се надяваш, че са някаква билка. И понеже беше привилегия на Главния Ректор да избира менюто, голяма част от по-гнусливите магьосници изобщо бяха престанали да закусват и изкарваха деня само с обяд, чай, хапване надвечер, вечеря и лека закусчица междувременно.
Така че тази сутрин в Голямата Зала нямаше много хора. Освен това беше леко ветровито. Работниците вършеха нещо някъде горе на покрива.
Ридкъли остави вилицата.
— Добре, кой го прави? — попита той. — Да си признае, който го прави.
— Да прави какво, Ректоре? — попита Старшият Кавгаджия.
— Някой тактува с крак.
Магьосниците огледаха масата. Деканът се взираше щастливо в пространството.
— Декане? — извика Старшият Кавгаджия.
Лявата ръка на Декана беше недалеч от устата му. Другата описваше ритмични отсечени жестове, някъде в областта на бъбреците.
— Не знам какво си мисли той, че прави — каза Ридкъли, — но на мен ми изглежда нехигиенично.
— Мисля, че свири на невидимо банджо, Ректоре — каза Лекторът по Скорошни Руни.
— Е, поне е тихо — каза Ридкъли. Погледна към дупката на покрива, която пропускаше непривична слънчева светлина в залата. — Някой да е виждал Библиотекаря?
Орангутанът беше зает.
Беше се окопал в едно от мазетата на библиотеката, което към настоящия момент използваше за обща работилница и книжна болница. Имаше най-различни преси и гилотини, един рафт, пълен с тенекии с гадни вещества, където произвеждаше собственото си съединяващо лепило и цялата останала досадна козметика на Литературната Муза.
Беше си донесъл и една книга. Дори на него му трябваха няколко часа, за да я намери.
Библиотеката не съдържаше само магически книги, онези, които са оковани към рафтовете си и са много опасни. Тя съдържаше и съвършено нормални книги, отпечатани на обикновена хартия с най-обикновено мастило. Би било грешка да се мисли, че те не са опасни само защото когато ги чете човек не изригват фойерверки. Четенето им понякога погаждаше дори още по-опасния номер да изригва фойерверки в рамките на мозъка на четящия ги.
18
Най-малката стая в Невидимия Университет всъщност е един шкаф за метли на четвъртия етаж. Той в действителност имаше предвид тоалетната. Лекторът имаше една теория, че всички истински хубави книги в някоя сграда — поне, всички наистина смешни книги (онези, с карикатури на крави и кучета и надписи, като: „В момента, в който той видя патицата, Елмър разбра, че ще е лош ден“.) — се свеждат до една купчина в тоалетната, но никой никога няма време да ги прочете всичките, нито пък знае дори как те са се озовали там. Изследването му причиняваше абсолютен запек и опашка пред вратата всяка сутрин.