Например, големият том, отворен пред него, съдържаше някои от събраните рисунки на Леонардо да Куирмски, изкусен художник и несъмнен гений с мозък, който толкова се скиташе, че се връщаше със сувенири.
Книгите на Леонардо бяха пълни със скици — на котенца, на начина, по който тече реката, на съпругите на влиятелни Анкх-Морпоркски търговци, чиито портрети бяха подсигурили средствата за препитанието му. Но Леонардо наистина е бил гений, крайно чувствителен към чудесата на света, така че полетата бяха пълни с детайлни заврънкулки на всичко, което в момента му е щуквало — огромни мотори, задвижвани от вода, за събарянето на градски стени върху главите на противника, нови видове обсадни оръдия за изпомпване на горящо гориво върху врага, барутни ракети, които заливаха неприятеля с горящ фосфор, и други произведения на Ерата на Разума.
А имаше и нещо друго. Библиотекарят го беше забелязал при едно предишно прелистване и леко се беше озадачил от него. Изглеждаше не на място.19
Косматата му ръка запрелиства страниците. А… ето го къде беше… Да. О, ДА.
… Заговори му на езика на Ритъма…
Главният Ректор се настани удобно на масата си за билярд.
Много отдавна се беше отървал от официалното си бюро. Сегашната му маса беше далеч по за предпочитане. Нещата не изпадаха от краищата й, имаше цял куп удобни джобове, в които да си държиш бонбони и разни неща, а когато му дотегнеше, можеше да избута писанията и да продължи играта с топките.20
Никога след това не си правеше труда да събира писанията.
Както сочеше личният му опит, нищо действително важно никога не се записваше, защото тогава хората биваха твърде заети да крещят.
Взе химикалката и започна да пише.
Съчиняваше мемоарите си. Беше стигнал чак до заглавието:
Не са много хората, които си дават сметка — пишеше той, — че реката Анкх притежава голямо и разнообразно водно население…21
Той захвърли химикалката и се втурна по коридора към канцеларията на Декана.
— Какво по дяволите е това? — изкрещя той.
Деканът подскочи.
— Това е, това е, това е китара, Ректоре — отвърна Деканът, докато чевръсто отстъпваше назад, колкото повече се приближаваше Ридкъли. — Току-що си я купих.
— Това го виждам, чувам го, какво точно се опитваше да направиш?
— Упражнявах, ъ-ъ, няколко рифа — каза Деканът. Размаха отбранително една лошо отпечатана гравюра в лицето на Ридкъли.
Главният Ректор я сграбчи.
— „Школа За Начинаещи По Китара На Блърт Уидаун“? — прочете той. — „Науцете Как Да Ушпеете Ш Китара Ш Три Лешни И Ошемнайсет Трудни Урока“. Е, и? Нямам нищо против китарите, приятно настроение, видения на млади девици някое Майско утро и т.н., но това не беше свирене. Това беше просто шум. Искам да кажа, какво се предполагаше да е?
— Един бърз акорд, основан на „Е“ пентатоничната скала, използвайки основния седми като преходен тон? — попита Деканът.
Ректорът се вгледа в отворената страница.
— Но тука казва „Урок Първи: Начални Стъпки“ — каза той.
— Хм, хм, хм, нямах търпение — каза Деканът.
— Никога не си бил музикален, Декане — рече Ридкъли. — Това е една от добрите ти страни. Защо този внезапен интерес… какво имаш на краката си?
Деканът погледна надолу.
— Мислех си, че си малко по-висок — каза Ридкъли. — Стъпил си на дъски?
— Това са само дебели подметки — каза Деканът. — Просто… просто нещо, което са изобретили джуджетата, струва ми се… н’нам… намерих ги в килера… Модо градинарят казва, че май са от каучук.
— Това е много сложен език за Модо, но бих казал, че е дяволски прав.
— Не… това е един вид гумена материя… — каза Деканът мрачно.
— Ъ… ъ… моля да ме извините, Ректоре…
Беше Касиерът, застанал на прага. Зад гърба му стоеше едър червенобузест мъж и протягаше шия напред.
— Какво има, Касиере?
— Хм, този господин има…
— Става дума за вашата маймуна — каза мъжът.
Ридкъли се ободри.
— О, да?
— Очевидно, хмъ…, той е открад… отстранил няколко колела от каретата на този господин — каза Касиерът, който се намираше в долното полукълбо на умствения си цикъл.
— И сте сигурен, че е бил Библиотекарят? — попита Главният Ректор.
— Дебел, червенокос и често повтаря „уук“?
20
Той беше магьосник. Да улучи целта в тази игра за един магьосник не се свеждаше до номера с топката, дето три пъти трябва да обиколи масата. Най-добрият му удар беше веднъж по Възглавницата, веднъж по чайка, веднъж по тила на Касиера, който по това време минаваше по коридора отвън миналия вторник (малко времево завъртане тук) и едно майсторско рикоширане от тавана. Беше пропуснал да вкара същинския удар на косъм, но въпреки всичко си беше дяволски хитро.
21
И това беше вярно. Природата може да се адаптира практически към всичко. Наистина имаше риби, възникнали, за да оживеят в реката. Те приличаха на кръстоска между мекотел рак и индустриална прахосмукачка, имаха навика да експлодират в пресни води, а това, което трябваше да използва човек за стръв не влизаше никому в работата, но те бяха риби и един спортист като Ридкъли въобще не се интересуваше от това какъв вкус има уловът.