— Той е. О, божичко. Чудя се защо ли го е направил? — попита Ридкъли. — И все пак, нали знаете какво казват… двеста и петдесет килограмова горила може да си спи, където си поиска.
— Но една сто и петдесеткилограмова маймуна може да си ми върне скапаните колела обратно — каза мъжът, без да се трогне. — Ако не си получа колелата обратно, е, тогава ще си имате неприятности.
— Неприятности? — попита Ридкъли.
— Аха. И не си мислете, че можете да ме уплашите. Мен магьосници не могат ме уплаши. Всеки знае, че има закон да не използвате магия срещу цивилните. — Мъжът приближи глава до Ридкъли и вдигна юмрук.
Ридкъли щракна с пръсти. Внезапно нахлу въздух и се чу крякане.
— Винаги съм си мислел за него по-скоро като за препоръка — каза той меко. — Касиере, иди и пусни тая жаба в цветната леха и когато възвърне предишния си образ, да му се дадат десет долара. Десет долара става, нали?
— Квак — отвърна жабата припряно.
— Добре. А сега някой ще ми каже ли какво става тук?
От долния етаж се чу серия от удари.
— Защо си мисля — обърна се Ридкъли най-общо към целия свят, — че не това е отговорът?
Прислужниците слагаха масите за обяд. Това обикновено отнемаше определено време. Тъй като магьосниците гледаха сериозно на храната си, а това траеше значително, масите бяха в постоянно състояние на подреждане, почистване или заемане. Самото зареждане на местата отнемаше доста време. Всеки магьосник се нуждаеше от девет ножа, тринайсет вилици, дванайсет лъжици и един шомпол, без въобще да броим всичките чаши за виното.
Магьосниците често се отбиваха в произволен час за следващото хранене. Всъщност, те често бяха там по всяко време за допълнителна порция от последното раздаване.
Един магьосник сега седеше там.
— Това са Скорошните Руни, нали? — попита Ридкъли.
Във всяка ръка държеше нож. Освен това, приборите със солта, пипера и горчицата бяха пред него. И един поднос за кейк. И няколко капака на супници. И всичко това той яростно удряше с ножовете.
— Защо го прави това? — попита Ридкъли. — И, Декане, ще престанеш ли да потропваш с крак?
— Ами то е заразително — отвърна Деканът.
— Заразно е — каза Ридкъли.
Лекторът по Скорошни Руни се мръщеше в съсредоточението си. Вилиците дрънчаха по дървенията. Една лъжица издебна някакъв отплеснат удар, завъртя се през въздуха и удари Касиера в ухото.
— Какво, по дяволите, си мисли той, че прави?
— От това наистина ме заболя!
Магьосниците се скупчиха около Лектора по Скорошни Руни. Той не им обърна никакво внимание. Пот се лееше по брадата му.
— Той току-що счупи прибора за оцет — каза Ридкъли.
— Ще ме боли часове.
— А, да, разпалил се е като горчица — каза Деканът.
— Бих посипал това с щипка сол — каза Старшият Кавгаджия.
Ридкъли се постегна. Вдигна ръка.
— Така, някой се кани да каже нещо като: „Надявам се Стражата да не го кетчупира“, нали така? — каза той. — Или: „Това е адски сос“, или пък, обзалагам се, всички се напъвате да измислите нещо глупаво, което да кажете за черния пипер. Аз пък искам само да разбера има ли някаква разлика между този факултет и шайка малоумни идиоти.
— Ха-ха-ха — нервно се изсмя Касиерът, като все още си търкаше ухото.
— Това не беше риторичен въпрос. — Ридкъли измъкна ножовете от ръцете на Лектора. Човекът продължи да удря въздуха един миг, след което като че ли се събуди от сън.
— О, здрасти, Ректоре. Някакъв проблем ли има?
— Ти какво правеше?
Лекторът погледна надолу към масата.
— Синкопираше — каза Деканът.
— Никога не съм го правил!
Ридкъли се намръщи. Той беше дебелокож, простодушен човек, с такта на ковашки чук и с почти също толкова чувство за хумор, но не беше глупак. И знаеше, че магьосниците са като ветропоказатели, или като канарчетата, които сапьорите използват, за да открият газови мини. По природа бяха настроени на окултна честота. Ако се случваше нещо странно, то задължително се случваше на магьосници. Те се обръщаха, така да се каже, да го посрещнат лице в лице. Или пък падаха от клона.
— Защо изведнъж всички сте толкова музикални? — попита той. — Използвайки термина в най-широкия му смисъл, разбира се. — Огледа насъбралото се магьосничество. После погледна към пода.
— И всички сте с каучук на краката!
Магьосниците си погледнаха в краката леко изненадани.
— Честна дума, аз пък си помислих, че съм пораснал малко — каза Старши Кавгаджията. — Реших, че се дължи на кервизената диета.22
— Подобаващи за краката на един магьосник са или островърхите обувки, или високи здрави ботуши — казваше Ридкъли. — Когато те станат зловещо гумени, значи нещо не е наред.
22
Старши Кавгаджията имаше една теория, според която дългата храна — боб, кервиз и ревен, те прави по-висок, поради знаменитата Доктрина на Лекарските Предписания. Тя със сигурност го правеше по-лек.