— Това е каучук — каза Деканът. — Има едно малко щръкнало нещице над…
Ридкъли учести дишането.
— Когато ботушите ти се променят от само себе си… — изръмжа той.
— Очаква ни магия в краката?
— Ха-ха, браво, Старши Кавгаджия — каза Деканът.
— Искам да знам какво става тук — каза Ридкъли, с нисък и равен глас, — и ако всички не млъкнете моментално, ще си имате неприятности.
Той бръкна в джобовете на плаща си и, след няколко несполучливи опита, извади джобен магометър. Вдигна го високо. В Университета нивото на фоновата магия винаги беше високо, но малката стрелкичка беше на градус „Нормално“. Най-малкото, в общи линии, поне. Цъкаше напред-назад по него като метроном. Ридкъли го вдигна така, че да го видят всички.
— Какво е това? — попита.
— Такт четири четвърти? — попита Деканът.
— Музиката не е магия — каза Ридкъли. — Не ставай глупав. Музиката просто дрънчи и звънти и…
Млъкна.
— Някой да има да ми казва нещо?
Магьосниците размърдаха нервно обутите си в синя кожа крака.
— Ами… — започна Старшият Кавгаджия, — факт е, че снощи, ами… ъ-ъ, аз, тоест, някои от нас, случайно минавахме покрай „Поправения Барабан“…
— Добронамерени Пътници — каза Лекторът по Скорошни Руни. — Допустимо е за Добронамерени Пътници да Пийнат по Едно в Лицензирано Заведение по Всяко Време на Денонощието. Гражданско право, знаете как е.
— И откъде пътувахте вие? — настоя Ридкъли.
— От „Грозда“.
— Това е точно зад ъгъла.
— Да, но бяхме… уморени.
— Добре, добре — рече Ридкъли, с тона на човек, който знае, че ако дръпне нишката още малко, ще разбрида цялата жилетка. — Библиотекарят беше ли с вас?
— О, да.
— Продължавай нататък.
— Ами, и там свиреше тази музика…
— Нещо като струни — каза Старши Кавгаджията.
— Една основна мелодия — каза Деканът.
— Беше…
— … малко…
— нещо като…
— … все едно ти влиза под кожата и те кара да се чувстваш шипящо — каза Деканът. — Дали случайно някой няма черна боя? Търсих навсякъде.
— Под кожата — промърмори Ридкъли. Почеса се по брадата.
— О, божичко! Пак от онези. Вещество изтича отново във вселената, а? Влияния, идващи Отвън, така ли? Спомнете си какво се случи, когато Господин Хонг отвори бара си за риба за вкъщи на мястото на стария храм на улица Дагон? И онези движещи се картини. Аз още от самото начало бях против тях. И онези телени неща на колела. Тая вселена има повече шибани дупки в нея, отколкото Куирмско сирене. Така, на…
— Ланкърско сирене — услужливо рече Старшият Кавгаджия. — То е с дупки. Куирмското е онова със сините нишки.
Ридкъли го погледна.
— Всъщност, не я почувствахме като магическа — каза Деканът.
Въздъхна. Беше на седемдесет и две години. Беше го накарала да се почувства отново на седемнайсет. Не си спомняше да е бил някога на седемнайсет; това беше нещо, което трябва да му се беше случило, докато е имал работа. Но го беше накарала да се почувства така, както си представяше, че се чувства човек, когато е на седемнайсет години, което беше като да носиш постоянно нажежен до червено потник под кожата си.
Дощя му се отново да я чуе.
— Мисля, че и тази вечер ще я свирят — осмели се да каже.
— Бихме могли, ъ-ъ, да идем заедно и да я чуем. За да научим повече за нея, в случай, че представлява някаква опасност за обществото — добави добродетелно.
— Точно така, Декане — каза Лекторът по Скорошни Руни. — Това е наш граждански дълг. Ние сме челната линия свръхестествена защита на града. Я си представете, че призрачни създания започнат да падат от въздуха?
— Е, и какво? — попита Катедрата по Неопределени Науки.
— Ами, ще бъдем там.
— Така ли? И това е добро, така ли?
Ридкъли изгледа свирепо магьосниците. Двама от тях тайничко потропваха с крака. А няколко от тях като че ли потрепваха съвсем леко. Касиерът непрекъснато трепереше леко, разбира се, но той така си беше.
Като канарчета, помисли си той. Или като гръмоотводи.
— Добре — неохотно каза той. — Ще отидем. Но няма да привличаме вниманието.
— Разбира се, Ректоре.
— И всеки си плаща сам пиенето.
— О!
Ефрейтор (може би) Памук отдаде чест на сержанта на укреплението, който се опитваше да се обръсне.
— Новият набор, сър — каза той. — Не се подчинява на заповеди.
Сержантът кимна, после погледна с празен поглед нещо в собствената си ръка.
— Това е бръснач, сър — рече ефрейторът услужливо. — Той просто не спира да казва разни неща като „ОЩЕ НЕ СТАВА“.
— Опитвахте ли да го заровите до шия в пясъка? Обикновено това помага.