— Малко е… хм… нещо… гадно с хората… ей сега ми беше в главата… — Ефрейторът щракна с пръсти. — Нещо. Жестоко. Това е. Не слагаме хората в… Ямата… в наше време.
— Това е… — сержантът погледна дланта на лявата си ръка, където беше написано „Чуждестранния Легион“.
— Дассър. Добре, сър. Той е странен. Само си седи там непрекъснато. Викаме му Бо23 Найдъл, сър.
Сержантът се вгледа отнесено в огледалото.
— Вашето лице, сър — подсказа ефрейторът.
Сюзън се огледа критично.
Сюзън… не беше хубаво име, нали? Не беше и съвсем лошо, не беше като горкичката Йодина от четвърти клас, нито Нигела, име, което означава „Уф! Жалко, искахме момче“. Но беше тъпо. Сюзън. Сю. Добрата стара Сю. Беше име дето маже сандвичи, не губи самообладание в трудни ситуации и може да му се разчита да гледа хорските деца.
Беше име, което никоя кралица, нито богиня никога няма да използва.
И дори и с изписването му не можеше да се направи нищо особено. Можеше де го направи на „Сузи“ и звучеше така, сякаш си изкарва хляба да танцува по масите. Би могла да добави едно „З“ и няколко „Н“-та и едно „Е“, но пак изглеждаше „доснаждано“. Беше ужасно почти колкото и Сара, име, дето направо си плачеше за протезиране е едно „X“.
Е, поне можеше да направи нещо по въпроса с външния си вид.
Плащът. Той може и да беше традиционен, но… тя не беше. Другият вариант беше ученическата й униформа, или някое от розовите творения на майка й. Увисналата като чувал рокля на Куирмския Колеж за Млади Госпожици беше достойно облекло и, поне в съзнанието на госпожица Батс, защита срещу всички съблазни на плътта… но й липсваше определена атмосфера като костюм за Абсолютната Реалност. А за розово дори не можеше и да се мисли.
За пръв път в историята на вселената една Смърт се чудеше какво да си облече.
— Чакай малко — каза тя на собственото си отражение. — Така… Аз мога да създавам неща, нали така? Протегна ръка и си помисли: чаша. Появи се чаша. Беше с шарки на черепи и кости по ръба.
— А! — рече Сюзън. — Дали шарка на рози е съвсем немислима? Може би не подобава на обкръжението, струва ми се.
Остави чашата на тоалетката и я почука. Чу се едно „клок“ по много материален начин.
— Е, хубаво — каза тя, — аз не искам нещо сантиментално и позьорско. Никакви глупави черни коприни или нещо, дето го обличат идиотите, съчиняващи поезия в стаята си, обличат се като вампири и са наистина вегетарианци.
Образите на дрехи запрелитаха през отражението й. Ясно беше, че черното е единствената възможност, но тя се спря на нещо практично и без джуфки. Наведе критично глава на една страна.
— Е, може би мъничко коприна — рече тя. — И… може би още мъничко… корсаж.
Кимна на отражението си в огледалото. Със сигурност това беше рокля, която никоя Сюзън никога не би облякла, макар че тя подозираше, че у нея има една основна Сюзънност, която съвсем скоро ще я завладее.
— Хубава работа е, че си тук — каза тя, — или съвсем ще се побъркам. Ха-ха.
После отиде да види дя… Смърт.
Имаше едно място, на което със сигурност трябваше да го намери.
Глод влезе тихичко в Библиотеката на Университета. Джуджетата уважаваха ученето, стига да не трябваше да го изпитат на собствения си гръб.
Дръпна плаща на един минаващ млад магьосник.
— Тука една маймуна отговаря за т’ва място, нали? — попита той. — Голяма, дебела, космата маймуна, с ръце широки две октави?
Магьосникът — един аспирант с нездрав вид, погледна към Глод отвисоко с презрителния вид, който определена група хора винаги си има на склад за джуджета.
Не беше много забавно да си студент в Невидим Университет. Трябваше да си намираш развлечения там, където можеш. Той се ухили с голяма, широка, невинна усмивка.
— Ами, да — рече. — Съвсем сигурен съм, че точно в този момент той е в работилницата си в сутерена. Но трябва много да внимавате как се обръщате към него.
— Така ли? — попита Глод.
— Да, със сигурност трябва да кажете: „Искате ли фъстък, Господин Маймуна?“ — каза студентът магьосник. Направи знак към няколко от колегите си. — Нали така? Той трябва да каже „Господин Маймуна“.
— О, да, наистина — каза един студент. — Всъщност, ако не искате да го раздразните, за по-сигурно, най-добре се почешете и под мишниците. Това го предразполага.
— И викайте „ъгх-ъгх-ъгх“ — допълни трети студент. — Обича това.
— Е, много ви благодаря — каза Глод. — Накъде да вървя?
— Ще ти покажем — каза първият студент.
— Толкова мило от ваша страна.
— Няма защо. С удоволствие ще ти помогнем.