Тримата магьосници поведоха Глод по едно стълбище и после по тунел. Тук-там през някое прозорче със зелено стъкло от горния стаж се процеждаше светлина. А от време на време Глод чуваше кикотене зад гърба си.
Библиотекарят клечеше на пода в едно дълго, високо мазе. Всякакви неща бяха разхвърляни на земята пред него; имаше колело на каруца, парчетии от дърво и кости, както и всевъзможни тръби, пръчки и жици, които по някакъв начин подсказваха, че, наоколо из града, хората се главоблъскаха със счупени помпи и огради с дупки. Библиотекарят дъвчеше края на едно парче тръба и съсредоточено гледаше купчината.
— Ето го — каза един от магьосниците и побутна Глод.
Джуджето се затътри напред. Зад гърба му долетя ново приглушено кикотене.
Той потупа Библиотекаря по рамото.
— Моля да ме извините…
— Уук?
— Ей тези току-що те нарекоха маймуна — каза Глод, като посочи с палец по посока към вратата. — На твое място, щях да им дам да се разберат.
Последва скърцащ, метален звук, последван веднага след това от безредно боричкане отвън, докато магьосниците се тъпчеха един другиго в усилието си да офейкат.
Библиотекарят беше огънал тръбата в V-образна форма, очевидно без никакво усилие.
Глод се приближи до вратата и погледна навън. На плочките лежеше островърха шапка, стъпкана и изравнена със земята.
— Ама че майтап беше — каза той. — Ако просто ги бях попитал къде е Библиотекарят, щяха да ми кажат: „Разкарай се, джудже такова“. В тая игра трябва да знаеш как да се оправяш с хората.
Върна се и седна до Библиотекаря. Маймуната огъна още веднъж тръбата, но по-леко.
— Какво правиш? — попита Глод.
— Уук-уук-УУК!
— Братовчед ми Модо с градинарят тук — каза Глод. — Казва, че свириш не лошо на пиано. — Погледна към ръцете, заети с огъването на тръбата. Бяха големи. И разбира се, бяха четири. — Съвсем определено отчасти е прав — добави.
Маймуната вдигна едно парче плавей и го опита.
— Помислихме си, че може да искаш да свириш на пиано с нас в „Барабана“ довечера — каза Глод. — Аз и Клиф и Бъди, това сме.
Библиотекарят обърна едно кафяво око към него, после вдигна парче дърво, сграбчи единия край и започна да дрънка.
— Уук?
— Точно така — каза Глод. — Момчето с китарата.
— Ииик.
Библиотекарят направи кълбо назад.
— Уукуук-уука-уука-УУУка-УУК!
— Виждам, че вече си на тази вълна — каза Глод.
Сюзън оседла коня и го яхна. Отвъд градината на Смърт се простираха полета с царевица, а златният им блясък — единственият цвят в пейзажа. Смърт може въобще да не е бил добър в тревата (черна) и ябълковите дървета (лъскаво черни на черно), но цялата дълбочина на цвета, която не беше вложил другаде, я беше вложил в полетата. Те се люлееха като от вятър, с тази разлика само, че вятър изобщо нямаше.
Сюзън въобще не можеше да си представи защо го е направил.
Имаше пътека обаче. Водеше през полята около половин миля нататък и после внезапно изчезваше. Изглеждаше така, сякаш някой излизаше тук от време на време и просто заставаше на едно място и се оглеждаше наоколо.
Бинки последва пътеката и спря в края й. После се обърна, като успя да не закачи нито един клас царевица.
— Не знам как го правиш — прошепна Сюзън, — но сигурно можеш да го правиш и ти знаеш къде искам да отида.
Конят като че ли кимна. Албърт беше казал, че Бинки е истински кон от плът и кръв, но дали можеше стотици години да те язди Смърт без да научиш нещо. Изглеждаше така, сякаш още от самото начало си е бил доста умен.
Бинки тръгна в тръс, после препусна и накрая премина в галоп. И после небето премигна, само веднъж.
Сюзън беше очаквала повече от това. Бляскави звезди, някаква експлозия на цветовете на дъгата… а не просто примигване. Изглеждаше доста жалък начин за пътуване почти седемнайсет години.
Нивите с царевица бяха изчезнали, но градината си беше съвсем същата. Със странно подрязаните дървета и езерцето с рибата скелет. Там бяха, бутайки весели колички и понесли миниатюрни коси, както биха ги нарекли в обикновена смъртна градина — градински гноми, но тук те бяха добродушни малки скелети в черни наметала. Нещата изобщо не се променяха.
Оборът беше малко по-различен, обаче. Като начало, в него беше Бинки.
Изцвили тихо, щом Сюзън го поведе към една празна ясла до него.
— Сигурна съм, че вие двамата се познавате — каза тя. Никога не беше очаквала да проработи, но нямаше друг избор, нали така? Времето беше нещо, което се случва на другите хора, нали?
Вмъкна се в къщата.
— НЕ. НА МЕН НЕ МОЖЕ ДА МИ БЪДЕ ЗАПОВЯДВАНО. МЕН НЕ МОГАТ ДА МЕ ПРИНУЖДАВАТ. ЩЕ ПРАВЯ САМО ТОВА, КОЕТО ЗНАМ, ЧЕ Е РЕДНО…