Сюзън пропълзя зад рафтовете с пясъчни часовници. Никой не я забеляза. Когато гледаш как Смърт се сражава, не забелязваш сенките на фона.
Никога не й бяха разказвали за това. Родителите никога не го правят. Баща ти може да е чирак на Смърт, а майка ти негова осиновена дъщеря, но това се превръща в просто една малка подробност, когато те станат Родители. Родителите никога не са били млади. Те просто са чакали да станат Родители. Сюзън стигна до края на рафтовете. Смърт се беше надвесил над баща й… поправи се, над момчето, което щеше да стане неин баща.
На бузата му, там, където Смърт го беше ударил, горяха три червени резки. Сюзън вдигна ръка към бледите следи на собственото си лице.
Но наследствеността не действа така.
Поне… не нормалната…
Майка й… момичето, което щеше да стане нейна майка… беше притиснато към една колона. Всъщност, с възрастта беше претърпяла положителна промяна, помисли си Сюзън. Поне усетът й за дрехите определено. Тя мислено се потресе. Модни забележки? Сега?
Смърт стоеше над Морт, със сабя в едната ръка и пясъчния часовник на Морт в другата.
— НЕ ЗНАЕШ КОЛКО МЕ НАТЪЖАВА ТОВА — каза той.
— Може и да знам — отвърна Морт.
Смърт вдигна поглед и погледна право в Сюзън. За един миг очните му ями пламнаха сини. Сюзън се опита да се притисне към сенките.
За един миг той отново погледна надолу към Морт, после към Изабел, и после пак към Сюзън, и пак към Морт. И се засмя.
И обърна пясъчния часовник.
И щракна с пръсти.
Морт изчезна, с едно леко „пук“ на сгъстен въздух. Изчезнаха и Изабел и останалите.
Изведнъж стана много, много тихо.
Смърт остави пясъчния часовник изключително внимателно върху масата и погледна за миг в тавана. После каза:
— АЛБЪРТ?
Албърт се появи иззад колона.
— БИ ЛИ БИЛ ТАКА ЛЮБЕЗЕН ДА МИ НАПРАВИШ ЧАША ЧАЙ, МОЛЯ ТЕ.
— Да, господарю. Ей, ама вие добре го наредихте…
— БЛАГОДАРЯ ТИ.
Албърт се отнесе по посока на кухнята.
И още веднъж настъпи най-близкото нещо, което въобще може да съществува, до тишината в стаята на пясъчните часовници.
— НАЙ-ДОБРЕ ДА ИЗЛЕЗЕШ.
И Сюзън излезе, и се изправи пред Безусловната Реалност.
Смърт беше висок седем стъпки. Изглеждаше по-висок. Сюзън имаше смътни спомени за някаква фигура, която я носи на рамене през огромните, тъмни стаи, но в спомените й това беше човешка фигура — кокалеста, но човешка, по начин, за който тя беше сигурна, но не можеше да определи.
Тази не беше човешка. Беше висок, надменен и ужасен. Можеше да се отпусне толкова, че да промени Правилата, помисли си Сюзън, но това не го прави човек. Това е пазачът на портата на света. Безсмъртен, по дефиниция. Краят на всичко.
Той е моят дядо.
Ще бъде, така или иначе. Е. Беше.
Но… съществуваше нещото на ябълковото дърво. Съзнанието й непрекъснато се връщаше към него. Поглеждаш към фигурата, и си помисляш за дървото. Беше почти невъзможно да задържиш и двата образа в едно съзнание.
— ТАКА, ТАКА, ТАКА. ВЗЕЛА СИ МНОГО ОТ МАЙКА СИ — каза Смърт. — И ОТ БАЩА СИ.
— Как разбра коя съм? — попита Сюзън.
— АЗ ИМАМ УНИКАЛНА ПАМЕТ.
— Как можеш да си спомниш мен? Та аз още не съм зачената!
— КАЗАХ УНИКАЛНА. ТИ СЕ КАЗВАШ…
— Сюзън, но…
— СЮЗЪН? — каза Смърт с горчивина. — ТЕ НАИСТИНА ИСКАХА ДА СА СИГУРНИ, НАЛИ?
Седна на стола си, събра пръсти и погледна Сюзън над тях.
Тя отвърна на погледа му с равен.
— КАЖИ МИ — започна Смърт след малко, — АЗ БЯХ ЛИ… ЩЕ БЪДА ЛИ… СЪМ ЛИ ДОБЪР ДЯДО?
Сюзън замислено прехапа устни.
— Ако ти кажа, това няма ли да бъде парадокс?
— НЕ И ЗА НАС.
— Ами… имаш кокалести колене.
Смърт се опули срещу нея.
— КОКАЛЕСТИ КОЛЕНЕ?
— Извинявай.
— ДОЙДЕ ТУК, ЗА ДА МИ КАЖЕШ ТОВА?
— Изчезнал си… там. И аз трябва да изпълнявам Задължението. Албърт много се тревожи. Дойдох тук, за да… разбера нещата. Не знаех, че баща ми е работил за теб.
— ХИЧ НЕ БЕШЕ ДОБЪР.
— Какво направи с него?
— ЗАСЕГА СА В БЕЗОПАСНОСТ. РАДВАМ СЕ, ЧЕ ВСИЧКО СВЪРШИ. РАЗНИТЕ ХОРА НАОКОЛО БЯХА ЗАПОЧНАЛИ ДА ВЛИЯЯТ НА ПРЕЦЕНКИТЕ МИ. А, АЛБЪРТ…!
Албърт се беше появил на края на килима и носеше поднос с чай.
— ОЩЕ ЕДНА ЧАША, АКО ОБИЧАШ.
Албърт се огледа и изобщо не успя да види Сюзън. Щом можеш да си невидима за госпожица Батс, всички останали са лесни.
— Както кажете, Господарю.
— ТАКА — каза Смърт, когато Албърт изчезна, — АЗ СЪМ ИЗЧЕЗНАЛ. И ТИ ВЯРВАШ, ЧЕ СИ НАСЛЕДИЛА СЕМЕЙНИЯ БИЗНЕС. ТИ?
— Аз не исках! Но конят и плъхът просто дойдоха!
— ПЛЪХ?
— Ъъъ… мисля, че това е нещо, което ще се случи.