— Не, трябва да имаме едно име за всички.
— И к’во, по парче на всеки ли?
— Нещо като „Веселите Трубадури“ може би?
— Уук!
— Глод и Глодетите?
— О, така ли? Ами защо не „Клиф и Клифетите“?
— Уук уук Ууук-уук?
— Не. Трябва ни различно име. Като музиката.
— Ами „Злато“? Хубаво име за джуджета.
— Не. Нещо по-различно.
— „Сребро“ тогава.
— Уук!
— Не мисля, че трябва да избираме името си сред тежките метали, Глод.
— Какво му е толкова специалното? Ние сме просто група, която свири музика.
— Имената са важни.
— Китарата е важна. Какво ще кажете за „Групата С Китарата на Бъди В Нея“?
— Уук.
— Нещо по-кратко.
— Ъ-ъ…
Вселената притаи дъх.
— „Рок-Групата С Камъни В Нея“?
— На мен ми харесва. Кратко и леко мръсно, точно като мене.
— Уук.
— Трябва да измислим име и за музиката.
— Рано или късно и това трябва да ни се случи.
Ридкъли огледа бара.
На отсрещната страна на стаята седеше Диблър — „Сам Си Прерязвам Гърлото“, най-зрелищно непроспериращият Анкх-Морпоркски бизнесмен. Опитваше се да продаде на някого престъпен хотдог, белег, че някоя скорошна сигурна бизнес инициатива се е провалила. Диблър продаваше горещите си закуски само когато всичко останало пропаднеше.25
Махна безплатно на Ридкъли.
Съседната маса беше заета от Торбоустия Лемън, един от набиращия нови членове състав на Музикалната Гилдия, с няколко сътрудници, очевадните познания по музика на които се свеждаха само до количеството удари, които може да понесе човешкият череп. Целенасоченото му изражение подсказваше, че не се намира там от грижа за здравето си, макар че фактът, че служителите на Гилдията имаха доста подъл вид, подсказваше, че той е там от грижа за чуждото здраве, и то главно, за да го отнесе.
Ридкъли се развесели. Вечерта можеше и да се окаже по-интересна, отколкото е очаквал.
До масата имаше още една маса. Той без малко не я забеляза, а после погледът му свърна към нея по своя собствена инициатива.
Там седеше една млада жена, съвсем сама. Разбира се, не беше необичайно да видиш млади жени в „Барабана“. Даже и млади жени без придружител. Те по принцип бяха там, за да си намерят такъв.
Странното беше това, че, макар че хората се тълпяха по пейките, около нея беше съвсем празно. Беше доста привлекателна, макар и кльощава, помисли си Ридкъли. Каква беше думата за непослушните мъжкарани? Гаменки, или нещо такова. Беше облечена в черна копринена рокля от онези, дето ги носят напращелите млади девици, които искат да изглеждат като жената вамп, а на рамото й беше кацнал гарван.
Тя обърна глава, видя, че Ридкъли я гледа, и изчезна.
Кажи-речи.
Той беше магьосник, в края на краищата. Усети как очите му се насълзяват, докато тя трепкаше ту видима, ту невидима пред погледа му.
А! Е, добре, той беше чул, че момичетата — Феи, Дето Прибират Зъбчетата на Децата, тия дни са в града. Трябва да е някое от нощните. Сигурно имаха почивен ден, като всички останали хора.
Някакво движение на масата го накара да наведе поглед. Смърт на Плъховете профуча оттам, отнасяйки чиния с фъстъци.
Обърна се отново към магьосниците. Деканът още беше с островърхата си шапка. Освен това, на лицето му имаше нещо леко лъскаво.
— Явно ти е горещо, Декане — каза Ридкъли.
— О, чувствам се прекрасно и съм ледено спокоен, Ректоре, уверявам те — отвърна Деканът. Нещо течащо се отцеди покрай носа му.
Лекторът по Скорошни Руни подуши подозрително.
— Някой да пържи бекон? — попита той.
— Свали я, Декане — рече Ридкъли. — Ще се почувстваш по-добре.
— На мен повече ми мирише на Къщата на Госпожа Паам за Любов по Договорка — обади се Старши Кавгаджията.
Погледнаха го с изненада.
— Ами, просто случайно минавах веднъж оттам — бързичко добави той.
— Руни, моля те, би ли свалил шапката от главата на Декана — каза Ридкъли.
— Уверявам те…
Шапката беше свалена. Нещо дълго и мазно и с почти същата островърха форма клюмна напред.
— Декане — най-сетне проговори Ридкъли, — какво си си направил с косата? Прилича ми на шип отпред, а отзад, извинявай за Клачианския ми език, на патешки задник. И цялата е лъскава.
— Свинска мас. Оттам трябва да с миризмата на бекон — каза Лекторът.
— Точно така — каза Ридкъли, — ами растителната миризма?
— Мърмор-мърмор-мърмор-лавандула-мърмор — намусено каза Деканът.
— Моля, Декане?
— Казах, че е такава, защото добавих лавандулово масло — високо каза Деканът. — А някои от нас случайно си мислят, че е елегантна прическа, много ви благодаря. Ваш проблем си е, Ректоре, че не разбирате хората на вашата възраст!
25
Не беше само вкусът. Цял куп топли закуски имат отвратителен вкус. Но сега Диблър действително беше успял да произведе кренвирши, които нямаха вкус на нищо. Беше странно. Без значение колко горчица, кетчуп и кисели краставички хората поставяха върху тях, те продължаваха да нямат вкус на нищо. Даже и нощните сандвичи, дето ги продават на пияниците в Хелзинки, не могат да го постигнат.