— Какво… искаш да кажеш, седем месеца си по-стар от мене? — рече Ридкъли.
Този път Деканът се поколеба.
— Какво казах току-що? — попита той.
— Да пиеш напоследък сушени жабешки хапчета, приятелче? — каза Ридкъли.
— Разбира се, че не, те са за душевно неуравновесени! — каза Деканът.
— А! Значи точно в това е проблемът.
Завесата се вдигна или, по-скоро, нестройно я дръпнаха настрани.
Рок-Групата С Камъни в Нея примигна на светлината от фенерите.
Никой не изръкопляска. От друга страна, никой и нищо не хвърли. Според стандартите на „Барабана“, това беше сърдечен прием.
Ридкъли видя висок, къдрокос млад мъж, който стискаше нещо, което приличаше на недохранена китара или може би банджо, което са използвали в битка. До него стоеше едно джудже, което държеше бойна тръба. Отзад беше един трол, с по един чук във всяка лапа, заел позиция зад купчина камъни. А отстрани беше Библиотекарят, който стоеше пред… Ридкъли се наведе напред… нещо, което приличаше да е корубата на пиано, закрепена върху бирени бъчви.
Момчето изглеждаше парализирано от вниманието.
То каза:
— Здравейте… ъ-ъ… Анкх-Морпорк…
И след като това количество приказки явно го изтощи, то започна да свири.
Беше простичък кратък ритъм, някой, който лесно би подминал човек, ако го срещне на улицата. Последва го серия тряскащи акорди и след това, Ридкъли осъзна, акордите не го бяха последвали, защото ритъмът си беше там през цялото време. Което беше невъзможно. На никоя китара не можеше да се свири така.
Джуджето наду серия ноти от тръбата. Тролът улови ритъма. Библиотекарят тръшна две ръце върху клавишите на пианото, очевидно напосоки.
Ридкъли никога не беше чувал такава какофония.
И тогава… тя… вече не беше какофония.
Беше като онези глупости за бялата светлина, които младите магьосници във Високо Енергийната Магическа Сграда непрекъснато разправяха. Те казваха, че всички цветове, събрани заедно, правели бяло, което беше невероятна глупост, ако питаха Ридкъли, тъй като всички знаеха, че, ако смеси човек всички цветове, които може да събере, получава някаква зелено-кафява каша, която съвсем сигурно не беше никакво бяло. Но сега вече той имаше смътна представа какво са имали предвид.
Всичкият този шум, тази каша от музика, внезапно се събра и вече имаше нова музика в нея.
Перчемът на Декана се друсаше.
Цялото множество се движеше.
Ридкъли си даде сметка, че кракът му тактува. Настъпи го с другия си крак.
После видя как тролът поде ритъма и заудря камъните, чак докато стените се разтрепериха. Ръцете на Библиотекаря връхлитаха клавиатурата. После ги последваха и краката му. А през цялото време китарата бучеше и пищеше и свиреше мелодията.
Магьосниците подскачаха по местата си и сучеха пръсти във въздуха.
Ридкъли се наведе към Касиера и му изкрещя нещо.
— Какво? — изкрещя Касиерът.
— Казах, че всички с изключение на мен и теб са пощурели!
— Какво?
— Музиката!
— Да! Страхотна е! — отвърна Касиерът, докато размахваше кльощавите си пръсти във въздуха.
— А и за тебе не съм много сигурен!
Ридкъли седна отново на място и извади магометъра. Той вибрираше лудо, което не беше от никаква полза. Като че ли не можеше да реши дали това е магия или не е.
Той сръга остро Касиера.
— Това не е магия! Това е нещо друго!
— Съвършено си прав!
Ридкъли изпита усещането, че изведнъж той вече не говори правилния език.
— Искам да кажа твърде много е!
— Да!
Ридкъли въздъхна.
— Да не е време за сушеното ти жабешко хапче?
От счупеното пиано излизаше пушек. Пръстите на Библиотекаря вървяха през клавишите като Казанунда в женски манастир.
Ридкъли се огледа. Почувства се сам.
Още един не беше изгубил ума и дума от музиката. Торбоустият се беше изправил на крака. И двамата му асистенти също.
Бяха извадили някакви бухалки с издатини. Ридкъли знаеше законите на Гилдията. Разбира се, те трябваше да се съблюдават най-строго. Един град не би могъл да се ръководи без тях. Това определено не беше лицензирана музика — ако въобще някога е съществувала нелицензирана музика, то това беше тя. Въпреки всичко… той запретна ръкави и приготви една бърза кълбовидна мълния, просто така, за всеки случай.
Един от мъжете си изпусна бухалката и се хвана за крака. Другият се завъртя, сякаш нещо го беше пернало през ухото. Шапката на Торбоустия се нащърби, като че ли някой току-що го беше ударил по главата.
На Ридкъли, на когото едното око ужасно се насълзи, му се стори, че вижда как момичето фея стоварва дръжката на някаква коса върху главата на Торбоустия.