Главният Ректор беше доста умен мъж, но често срещаше проблеми да накара влака на мисълта му да смени коловоза. Сега имаше проблем с мисълта за наточената коса — в края на краищата, тревата нямаше зъби!, и точно тогава кълбовидната мълния му изгори пръстите, и после, докато яростно ги смучеше, той осъзна, че в звука има нещо. Нещо свръх.
— О, не — рече той, докато кълбовидната мълния се пренесе на пода и подпали ботуша на Касиера, — тя е жива.
Той сграбчи халбата бира, довърши набързо съдържанието и я тръшна наопаки върху масата.
Луната грееше над Клачианската пустиня, в района на пунктираната линия. И от двете й страни получаваха абсолютно еднакво количество светлина, макар че умове като този на господин Клийт не одобряваха такова състояние на нещата.
Сержантът премина през отъпкания пясък на парадния плац. Спря се, седна и извади пура. После измъкна и кибрит, пресегна се и го драсна в нещо, щръкнало в пясъка, което каза:
— ДОБЪР ВЕЧЕР.
— Предполагам, че вече ти стига, а, войник? — попита сержантът.
— ДА МИ СТИГА КАКВО, СЕРЖАНТ?
— Два дена на слънце, никаква храна, никаква вода… предполагам, че си полудял от жажда и само се молиш да те разрият, а?
— ДА. НАИСТИНА Е МНОГО ТЪПО.
— Тъпо?
— СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ ДА.
— Тъпо? Не се предполага да е тъпо! Това е Ямата! Предполага се да е ужасно физическо и умствено мъчение! След един ден в нея се предполага да си… — Сержантът погледна крадешком към нещо написано на китката му, — … бълнуващ умопобъркан! Цял ден те наблюдавам! Даже не си и изпъшкал! Аз не мога да си седя на… нещото, а ти седиш в нея, а има документи и нещо…
— КАНТОРА.
— … работа, а и с теб отвън! Не издържам повече!
Бо Найдъл погледна нагоре. Почувства, че е време за жест на добра воля.
— ПОМОЩ, ПОМОЩ. ПОМОЩ, ПОМОЩ — каза той.
Сержантът си отдъхна облекчено.
— ТОВА ПОМАГА НА ХОРАТА ДА ЗАБРАВЯТ, НАЛИ?
— Да забравят? Хората забравят всичко, когато ги сложат в…
— ЯМАТА.
— Да! Точно това!
— А. ИМАШ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА ТЕ ПОПИТАМ НЕЩО?
— Какво?
— ИМАШ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ АКО МОЖЕ ДА ОСТАНА ОЩЕ НЯКОЙ И ДРУГ ДЕН?
Сержантът отвори уста, за да отговори, и тогава Д’регите нападнаха от най-близката пясъчна дюна.
— Музика? — рече Патрицият. — А! Разкажи ми повече.
Той се облегна назад в поза, която подсказваше внимателно слушане. Беше изключително добър в слушането. Създаваше един вид умствен вакуум. Хората му разказваха неща, само за да избегнат тишината.
Освен това, Лорд Ветинари — върховният управител на Анкх-Морпорк, обичаше музиката.
Хората се чудеха каква ли музика би допаднала на човек като него. Високо стилизирана камерна музика, вероятно, или гръмотевични оперни партитури.
Всъщност, музиката, която той наистина харесваше, беше онази, която никога не се свиреше. Музиката, според него, се съсипваше, като я измъчваха, омотавайки я в изсъхнали кожи, парчета от умрели котки и топки метал, наблъскани в жици и тръби. Трябваше да си седи записана, на листа хартия, в редици от малки точици и четвъртинки, всички здраво хванати между линиите. Само там тя беше чиста. Едва когато хората се захванеха да правят нещо с нея, настъпваше развалата. Колко по-добре беше да си седиш тихичко в някоя стая и да си четеш нотите, и между теб и съзнанието на композитора да стои единствено изписаното мастило. Да я свирят потни дебели мъже и хора с косми в ушите, а от края на обоя им да подскача плюнка… ами, от самата идея му се догади. Макар че не много, тъй като той никога в нищо не стигаше до крайност. Така че…
— И после какво стана? — попита той.
— И после той започна да пее, ваш’светлос — каза Лепкавия Майкъл, регистриран просяк и неформален информатор. — Някаква песен за Големи Яростни Топки.
Патрицият вдигна вежди.
— Моля?
— Нещо такова. Не можах много точно да разбера думите, поради причината, че пианото експлодира.
— А? Предполагам, че това по някакъв начин е прекъснало продължението.
— Ами! Маймуната продължи да свири на това, което беше останало — отговори Лепкавия Майкъл. — А хората се изправиха на крака и започнаха да аплодират и да танцуват и да тропат с крака, сякаш е настъпило нашествие на хлебарки.
— И казваш, че хората на Музикалната Гилдия пострадали?
— Адски странно. След това бяха побелели като чаршаф. Или поне — Лепкавия Майкъл помисли за състоянието на собственото си спално бельо, — бели като някои чаршафи…
Патрицият погледна към доносите си, докато просякът говореше. Вечерта със сигурност беше преминала странно. Размирици в „Барабана“… е, добре, това беше нормално, макар че това не звучеше точно като типичните размирици, а той никога не беше чувал, че магьосниците танцуват. Май усещаше, че разпознава белезите… Имаше само още едно нещо, което би могло да е по-лошо.