— Мърмърмърмърмърмърмър-всички-го-правеха-мър — каза Деканът, все още с поглед в земята.
— Никога не съм си мислел, че ще го кажа на някой магьосник над осемнайсет години, но всички сте наказани без право на градска отпуска до второ нареждане! — изкрещя Ридкъли.
Да те ограничат в рамките на университета не беше кой знае какво наказание. Магьосниците обикновено се отнасяха с недоверие към въздуха, който не се е помотал известно време на закрито, и най-вече живееха в един вид коловоз между стаите си и столовата. Но се чувстваха странно.
— Мърмърмърмърмърмърмър-не-виждам-защо-мър — измърмори Деканът.
Както разказваше той, много по-късно, в деня, когато музиката умря, че трябва да се е случило, защото той никога не е бил истински млад, или поне млад, като същевременно е бил и достатъчно стар, че да знае, че е млад. Като повечето магьосници беше започнал обучението си още толкова малък, че официалната островърха шапка му е захлупвала ушите. А след това той просто беше станал, ами, магьосник.
Още веднъж, той изпита усещането, че някъде нещо е пропуснал. Никога всъщност не си беше давал сметка за това до последните няколко дни. Не знаеше какво е то. Просто искаше да прави разни неща. Не знаеше какви бяха те. Но искаше да ги направи скоро. Искаше… чувстваше се като доживотен обитател на тундра, който една сутрин се събужда, обладан от дълбокото желание да отиде да покара водни ски. Той определено не беше луд да стои затворен вътре, когато във въздуха се носеше музика…
— Мърмърмърмърмър-няма-да-стоя-затворен-мър.
Непривични чувства се надигаха у него. Не искаше да се подчини! Да се подчинява на нищо! Включително и на закона за гравитацията. Той определено нямаше да си сгъне дрехите, преди да си легне! Ридкъли щеше да каже: „О, ти се бунтуваш, така ли, и срещу какво се бунтуваш?“, а той щеше да отвърне… ще отвърне нещо дето адски добре ще го запомнят, ето това ще направи! Той беше…
Но Ректорът се беше отдалечил.
— Мърмърмърмърмър — изрепчи се Деканът, един нереализирал се бунтовник.
На вратата се почука, едва-едва чуто над врявата. Клиф я открехна предпазливо.
— Аз съм, Хибискус. Ето ви бирите. Пийте ги и изчезвайте!
— Как можем да изчезнем? — попита Глод. — Всеки път, щом ни видят, ни заставят да свирим още!
Хибискус сви рамене.
— Не ме интересува — рече той. — Но ми дължите един долар за бирата и двайсет и пет долара за изпочупените мебели…
Клиф затвори вратата.
— Бих могъл да се спазаря с него — каза Глод.
— Не, не можем да си го позволлим — рече Бъди.
Спогледаха се.
— Е, публликата ни обикна — каза Бъди. — Мислля, че имахме страхотен успех. Ъ?
В тишината Клиф отхапа върха на една бирена бутилка и изля съдържанието върху главата си.26
— Това, което всички искаме да разберем — каза Глод, — е, какво си мислеше, че правиш ти там?
— Уук.
— И как така — рече Клиф и схруска останалата част от бутилката, — всички знаехме какво да свирим?
— Уук.
— И, освен това — каза Глод, — какво пееше?
— Ъъ…
— „Не Стъпвай на Новите Ми Сини Обувки“? — попита Клиф.
— Ууук.
— „Добрата Мила Мис Поли“? — рече Глод.
— Ъъ…
— „Дантелата на Сто Хелит“? — попита Клиф.
— Ууук?
— Това е много фина дантела, която плетат в град Сто Хелит — каза Глод и изгледа накриво Бъди.
— Онази част, дето пееше „Здравей, бейби“ — рече той. — Защо го направи?
— Ъъ…
— Искам да кажа, те дори не допускат малки деца в „Барабана“.
— Не знам. Думите просто бяха там — каза Бъди. — Те бяха нещо като част от музиката…
— И ти… се движеше по смешен начин. Сякаш имаше някакъв проблем с панталона — каза Глод. — Аз не съм експерт по хората, разбира се, но видях няколко дами от публиката да те гледат така, както джудже гледа някое момиче, когато знае, че баща й има голям топор и няколко богати залежа.
— Ъхъ — каза Клиф, — и като когато някой трол си мисли: „Ей, я погледни слоя на онази там…“
— Сигурен ли си, че нямаш нищо елфско у себе си? — попита Глод. — Веднъж два пъти ми се стори, че се държиш малко като… елф.
— Не знам какво става! — рече Бъди.
Китарата изскимтя. Погледнаха я.
— Т’ва, което шъ напра’им — каза Клиф, — фащаме т’ва и го фърляме в реката. Всички, дето са „за“, да кажат: „Ъхъ“. Или „Ууук“, ако не могат другояче.
Последва ново мълчание. Никой не се втурна да вземе инструмента.
— Но проблемът — започна Глод, — проблемът е… че те наистина ни харесаха.
26
Тролската бира с амониев сулфид, разтворен в алкохол и има вкус все едно пиеш ферментирали батерии.