Замислиха се за това.
— Всъщност не беше никак… злле — каза Бъди.
— Трябва да си призная… ник’га през живота си не съм имал такава публика — каза Клиф.
— Уук.
— Щом сме били толкова добри — каза Глод, — тогава що не сме богати?
— Щото ти прави пазарлъка — отвърна Клиф. — Ако трябва да плащаме и за мебелите, много скоро ще се наложи да си ям вечерята през сламка.
— Ти, да не би да казваш, че не съм добър? — попита Глод, като ядосано се изправи на крака.
— Добре надуваш тръбата. Но не си финансов магьосник.
— Ха, много бих искал да видя…
На вратата се почука.
Клиф въздъхна.
— Т’ва пак трябва да е Хибискус — каза той. — Я ми подай онова огледало. Ще се опитам да го цапардосам с опакото.
Бъди отвори вратата. Хибискус наистина беше там, но зад един по-дребен мъж, облечен в дълго палто и с широка, приятелска усмивка на лицето.
— А! — рече усмивката. — Ти трябва да си Бъди, нали така?
— Ъ, да.
И после мъжът вече беше вътре, без в действителност да забележат да се е поместил, като затръшна вратата с крак в лицето на собственика.
— Казвам се Диблър — продължи усмивката. — С.С.П.Г., Диблър. Сигурен съм, че сте чували за мен.
— Ууук!
— Не ти говоря на теб! Говоря на останалите.
— Не — отвърна Бъди. — Не бих казал.
Усмивката видимо се уголеми.
— Чувам, че вие, момчета, здравата сте я закъсали — каза Диблър. — Изпочупени мебели и к’во ли не още.
— Няма даже да ни платят — каза Клиф, докато гледаше кръвнишки Глод.
— Ами — започна Диблър, — може случайно да се окаже, че аз бих могъл да помогна. Аз съм бизнесмен. Занимавам се с бизнес. Разбирам, че вие, момчета, сте музиканти. Свирите музика. Не искате да си блъскате главите с парични въпроси, нали така? Пречи на творческия процес, не съм ли прав? Ами да речем, че оставите това на мен?
— Ха! — рече Глод, все още засегнат от обидата към финансовия му гений. — И какво пък можеш ти да направиш?
— Ами — рече Диблър, — като начало, мога да уредя да ви платят за тази вечер.
— Ами мебелите? — попита Бъди.
— О, тука всяка вечер се трошат разни работи — дружески каза Диблър. — Хибискус просто ви занасяше. Аз ще се оправя с него. Между нас казано, трябва много да внимавате с хора като него.
Наведе се напред. Ако се беше ухилил още малко, горната част на главата му щеше да падне.
— Този град, момчета — каза той, — е джунгла.
— Ако може да уреди да ни платят, аз му вярвам — каза Глод.
— Просто така? — попита Клиф.
— Вярвам на всеки, който ми плаща.
Бъди погледна към масата. Не знаеше защо, но имаше усещането, че ако нещо не е наред, китарата ще направи нещо — ще изсвири дисонанс, може би. Но тя само тихичко си мъркаше сама.
— Е, добре. Ако това ще рече, че ще си запазя зъбите, аз съм съгласен — каза Клиф.
— Става — рече Бъди.
— Чудесно! Чудесно! Можем да правим чудесна музика заедно! Или поне… вие можете, момчета, а?
Той извади лист хартия и молив. В погледа на Диблър лъвът изръмжа.
Някъде високо в Планините Рамтоп, Сюзън яздеше Бинки над маса хоризонтални облаци.
— Как може да говори така? — каза тя. — Да си играе с живота на хората, а после да говори за задължения?
В Музикалната Гилдия всички лампи светеха. Бутилка джин тропаше по ръба на чашата. После издрънча леко върху масата, щом Торбоустия я остави.
— Никой ли по дяволите не знае кои са те? — каза господин Клийт, след като при втория си опит Торбоустия успя да хване чашата. — Някой трябва да знае кои са те!
— За момчето не знам — рече Торбоустия. — Никой не го е виждал по-рано. А… а… ами, нали знаеш, тролите… те са все тая…
— Единият от тях определено беше Библиотекарят от Университета — каза Херберт, „Господин Клавесиновата Стъпка“, собственият библиотекар на Гилдията.
— Засега можем него да го оставим — каза Клийт.
Останалите кимнаха. Никой всъщност не искаше да се опитва да набие Библиотекаря, ако разполагаше с някой по-дребен като обект.
— Ами джуджето?
— А!
— Някой каза, че май е Глод Глодсън. Живее някъде на Фидрова Улица…
Клийт изръмжа.
— Иди с няколко от момчета още сега там. Искам положението на музикантите в този град да им бъде обяснено начаса. Ха. Ха. Ха.
Музикантите бързаха в нощта, оставили зад гърба си суматохата на „Барабана“.
— Наистина беше много мил — каза Глод. — Искам да кажа, не само, че ни платиха нашите си пари, ами той толкова се задължи към нас, че ни даде и двайсет долара от неговите собствени.
— Мисля, че това, което каза — рече Клиф, — е че ни дава двайсет долара, но че ние се задължаваме към него.