— Ами то е същото, не е ли? И каза, че може да ни намери още ангажименти. Прочете ли договора?
— А ти?
— Беше написано много ситно — рече Глод. Оживи се. — Но пък е много — добави той. — Няма начин да не е добър договор, с толкова много писано.
— Библлиотекарят избяга — каза Бъди. — Викаше много „ууук“ и послле избяга.
— Ха! Е, по-късно той ще съжалява — рече Глод. — По-късно, хората ще го питат, а той ще отговаря: „Как да ви кажа, аз напуснах преди те да станат известни.“
— Ще вика „уук“.
— Все едно, онова пиано се нуждае от малко поправка.
— Ъхъ — каза Клиф. — Знаете ли, видях веднъж там оня, дето прави разни неща от парчетии дърво. Той сигурно ще може да го поправи.
Няколко долара се превърнаха в две агнешки корми и в ураново виндалуу в „Къри Гардънз“, както и в бутилка вино, толкова химично, че даже и троли можеха да го пият.
— А след това — каза Глод, докато седяха и чакаха да им сервират храната, — ще си намерим някъде другаде да живеем.
— Какво му е на твоето жилище? — попита Клиф.
— Много е ветровито. Има дупка във формата на пиано във вратата.
— Да, но ти я направи.
— Е, и какво?
— Хазяинът няма ли да има нещо против?
— Естествено, че ще има против. Хазяите са точно за това. Както и да е, на добре вървим, момчета. По водата си го усещам.
— Аз пък си мисллех, че си щастллив, че просто са ни пллатилли — каза Бъди.
— Така. Точно така. Но ставам още по-щастлив, когато ми плащат много.
Китарата забръмча. Бъди я взе и дръпна струна.
Глод си изпусна ножа.
— Това прозвуча като пиано! — каза той.
— Мислля, че тя може да звучи като каквото си поиска — каза Бъди. — А сега знае за пианата.
— Магия — каза Клиф.
— Разбира се, че е магия — каза Глод. — Това непрекъснато казвам и аз. Някакво си странно старо нещо, открито в някакъв прашен стар магазин в една бурна нощ…
— Не беше бурна — каза Клиф.
— … трябва да… да, добре де, ама малко валеше… трябва да е малко специално. Бас държа, че ако сега поискаме да се върнем там, магазинът няма да го има. И това ще го докаже. Всички знаят, че нещата, купени от магазини, които на следващия ден ги няма, са дяволски загадъчни и са вещи на Съдбата. Съдбата ни се усмихва, може би.
— Прави ни нещо — рече Клиф. — Надявам се, че ни се усмихва.
— И господин Диблър каза, че ни е намерил някакво наистина специално място, където да свирим утре.
— Хубаво — каза Бъди. — Трябва да свирим.
— Така — рече Клиф. — Свирим си. Това ни е работата.
— Хората трябва да сллушат нашата музика.
— Със сигурност. — Клиф изглеждаше озадачен. — Да. Разбира се. Точно това искаме. И да ни плащат.
— Господин Диблър ще ни помогне — каза Глод, който беше твърде зает, за да забележи остротата в гласа на Бъди. — Сигурно много му върви в бизнеса. Има офис на Саторовия Площад. Само много „тежкарски“ бизнес може да си го позволи.
Зададе се нов ден.
Едва успя да го направи, когато Ридкъли забърза през росната трева на Университета и потропа на вратата на Високо Енергийната Магическа Сграда.
По принцип той никога не се приближаваше до мястото. Не само че не разбираше какво точно правят младите магьосници там вътре, а защото много силно подозираше, че те също не го разбират. Те като че ли с удоволствие се наслаждаваха на това, че стават все по-малко и по-малко сигурни за всичко, и идваха на вечеря с думи като: „Ауу! Ние току-що опровергахме Теорията на Мероулийф за Чудотворната Неизмеримост! Удивително!“, като че ли това беше нещо, което е повод за гордост, вместо проява на крайна неучтивост.
И винаги говореха за разделяне на тавмата — най-малката частица на магията. Главният Ректор не виждаше смисъла. Така навсякъде щяха да се пръснат парчетии. Каква полза от това? Вселената и без друго беше достатъчно зле, че да я ръчкат хората.
Вратата се отвори.
— О, вие ли сте, Ректоре.
Ридкъли отвори вратата съвсем.
— ’Бро утро, Стибънс. Радвам се да видя, че вече си станал толкова рано сутринта.
Пондър Стибънс, най-младият преподавател, примигна срещу небето.
— Сутрин ли е вече? — попита той.
Ридкъли си проправи път покрай него и влезе в Ивицата. Това беше непозната територия за един традиционен магьосник. Никъде не се виждаше нито череп, нито капеща свещ; конкретно тази стая приличаше на лабораторията на алхимик, която е преживяла неизбежната експлозия и се е приземила в ковашка работилница.
Нито пък одобряваше плаща на Стибънс. Беше дълъг, колкото трябва, но в избеляло сиво-зелено, с джобове, щифтчета и качулка, с малко заешка кожа по края. Нямаше никакви пайети, нито бижута, нито мистични символи никъде. Само едно мърляво петно там, където е пуснал химикалът му.