— Не си ли излизал напоследък? — попита Ридкъли.
— Не, господине. Ъ-ъ. Трябваше ли? Имах много работа по Уголемяващото ми Устройство. Нали се сещате, показах ви…27
— Да, да — каза Ридкъли, докато се озърташе наоколо. — Някой друг работи ли тук?
— Ами… аз, Тез Ужасния, и Сказ, и Големия Луд Дронго, това сме, струва ми се…
Ридкъли примижа.
— Какви са те? — попита той. И после, от дълбините на паметта му, един ужасен отговор изникна сам. Само един много специален вид можеше да има такива имена.
— Студенти?
— Ъ-ъ. Да? — каза Пондър, отстъпвайки назад. — Това е правилно, нали така? Искам да кажа, това е университет…
Ридкъли се почеса по ухото. Мъжът имаше право, разбира се. Човек трябваше да държи няколко от тия копелета наоколо, нямаше измъкване. Лично той ги избягваше винаги, когато му беше възможно, както и останалата част от преподавателите, като от време на време побягваха в обратна посока или се криеха зад вратата, когато ги видеха. Лекторът по Скорошни Руни беше известен, че се заключва в гардероба си, само и само за да няма час с тях.
— По-добре ги доведи — каза той. — Въпросът е в това, че май съм си изгубил факултета.
— Защо, Висши Свещенико? — попита Пондър, учтиво.
— Какво?
— Моля?
Те се спогледаха с неразбиране, два мозъка, които карат един срещу друг по стръмна улица и се изчакват един друг отсрещният да завие пръв.
— Факултета — каза Ридкъли, като се предаде. — Декана и там, другите. Тотално превъртяха. Цяла нощ не са лягали, свирят на китари и какво ли още не. Деканът си е направил кожено палто.
— Ами, кожата е много практична и функционална материя…
— Не и по начина, по който той я използва — мрачно каза Ридкъли…
… Деканът се отдръпна назад. Беше заел един шивашки манекен от госпожа Уитлоу, икономката.
Беше направил няколко промени в модела, който се въртеше из мозъка му. Поради една-единствена причина: дълбоко в сърцето си магьосниците мразят да носят одежди, които не стигат поне до глезените им, така че имаше доста кожа. Доста място за всичките гвоздеи.
Беше започнал с: „ДЕКАН“.
Това едва бе започнало да изпълва пространството. След малко беше добавил: „РОДЕН ЗА“, и остави място, защото не беше съвсем сигурен ЗА КАКВО е бил роден. „РОДЕН ЗА ДА ЯДЕ ТЛЪСТИ ВЕЧЕРИ“ нямаше да е много прилично.
След още малко задълбочено мислене, беше стигнал до: „ДА ЖИВЕЙ МАЗНИНАТА, МРИ, ТИ ГАД.“ Не беше съвсем правилно, виждаше го; беше обърнал кожата наопаки, докато правеше дупките за гвоздеите и по някакъв начин беше изгубил посоката, в която се движи.
Естествено, нямаше никакво значение в коя посока се движиш, стига, разбира се, да не спираш. За това ставаше дума в рок-музиката с камъни в нея…
— … А Скорошните Руни си е в стаята и свири на барабани, а всички останали са си взели китари, а онова, което Касиерът е направил с дъното на плаща си, е наистина странно — каза Ридкъли. — А Библиотекарят се разхожда наоколо и обира разни неща, и никой не чува и дума от това, което говоря.
Облещи се срещу студентите. Беше обезпокоителна гледка, и не само поради естествения вид на студентите. Тук стояха някакви хора, които, докато онази проклета музика караше всички да тропат с крака, бяха стояли затворени цяла нощ и бяха… работили.
— Какво правите вие тук? — попита той. — Ти… как се казваш?
Студентът магьосник, закован от насочения пръст на Ридкъли, се заусуква притеснено.
— Ъ-ъ. Хм. Големия Луд Дронго — отговори той, извивайки края на шапката си с ръце.
— Голям. Луд. Дронго — повтори Ридкъли. — Това ти е името, така ли? Това ли имаш избродирано на куртката?
— Хм. Не, Господин Ректоре.
— А то е…?
— Адриан Търнипсийд28, Господин Ректоре.
— И тогава защо ти викат Големия Луд Дронго, Господин Търнипсийд? — попита Ридкъли.
— Ъ-ъ… ъ-ъ…
— Веднъж изпи половин кило шанди29 — каза Стибънс, който имаше благоприличието да се притесни.
Ридкъли го удостои с внимателно изпразнен поглед. Е, добре. Щеше да се наложи и те да свършат работа.
— Хубаво, ей, всички вие — каза той, — какво разбрахте дотук?
Той измъкна от плаща си една бирена халба от „Поправения Барабан“ с бирена подложка, завързана отгоре с парче връв.
— Какво има вътре, Господин Ректоре? — попита Пондър Стибънс.
— Малко музика, момче.
— Музика? Но вие не можете така да уловите музика.
— Де да можеше и аз да съм едно умно копеле като теб и да знам всяко скапано нещо — рече Ридкъли. — Онази голяма колба ей там… Ти, Големия Луд Адриан, свали й похлупака и се приготви да го захлупиш веднага, щом ти кажа. Приготви се с капака, Луди Адриане… така!
27
Не с много добър резултат, обаче. Стибънс прекара седмици наред да мели лещи и да духа стъкло, и накрая изобрети устройство, което показа цялото огромно разнообразие от миниатюрни животинки, които се съдържаха в една капка вода от река Анкх. Главният Ректор беше хвърлил един поглед, след което отбеляза, че нещо, в което може да съществува толкова много живот, трябва да е здравословно.