Чу се кратък ядосан звън, щом Ридкъли свали бирената подложка от халбата и бързо я изпразни в колбата. Лудият Дронго Адриан захлупи капака, в тотален ужас от Главния Ректор.
И тогава те я чуха… настойчив лек ритъм, който отскачаше по вътрешните стени на стъкленицата.
Студентите се вгледаха вътре.
Там имаше нещо. Някакво движение във въздуха…
— Улових я в „Барабана“ снощи.
— Това не е възможно — каза Пондър. — Не можеш да уловиш така музика.
— Това не е Клачианска мъгла, момче.
— И е в халбата от снощи? — попита Пондър.
— Да.
— Но това не е възможно!
Пондър изглеждаше съвършено оклюмал. Съществуват някои хора, родени с инстинктивното чувство, че вселената е разбираема.
Ридкъли го потупа по рамото.
— Нали никога не си мислил, че да си магьосник ще бъде лесно?
Пондър се вгледа в буркана, после устата му се сключи в тънка решителна линия.
— Добре тогава! Ние ще се оправим с това! Трябва да има нещо общо с честотата! Точно така! Тез Ужасни, донеси кристалната топка! Сказ, дай намотаната метална тел! Трябва да е честотата!
Рок-Групата С Камъни В Нея прекара нощта в някакво мъжко общежитие в една уличка, недалеч от Бляскавата Улица, факт, който би заинтригувал четиримата блюстители на нравите на Музикантската Гилдия, седящи пред пианообразната дупка на Фидрова Улица.
Сюзън крачеше през стаите на Смърт и кипеше леко от гняв и съвсем малко от страх, което само засилваше гнева.
Как можеше някой дори само да си мисли така? Как можеше някой да бъде доволен да е само персонификацията на сляпа сила? Е, щяха да настъпят промени…
Баща й се бе опитал да промени нещата, знаеше това. Но само защото е бил, е, ако си говорим честно, малко сантиментален.
Кралица Кели на Сто Лат го беше направила дук. Сюзън знаеше какво означава титлата — „Дук“ означаваше „пълководец“. Но баща й никога с никого не се е бил. Той като че ли беше прекарвал цялото си време в пътувания от един скапан град държава в друг, из целите Равнини Сто, като само си е говорил с хората и се е опитвал да ги накара да си говорят с други хора. Никога никого не беше убил, поне доколкото Сюзън знаеше, макар че веднъж-дваж може и да е нахокал няколко политици до смърт. Това хич не приличаше на работата на пълководец. Откровено, май всичките някогашни малки войни бяха оредели по негово време, но това беше… ами… съвсем не беше горд начин на живот.
Тя мина през залата с пясъчните часовници. Дори и онези на най-горните рафтове затракаха лекичко, докато вървеше покрай тях.
Тя ще спасява животи. Доброто може да се пощади, а лошото — да умира младо. И всичко ще се изравни. Тя ще му покаже. А колкото до отговорността, е… хората винаги са правили промени. Точно в това се изразяваше да си човек.
Сюзън отвори друга врата и прекрачи в библиотеката.
Беше стая, дори още по-голяма от залата с пясъчните часовници. Шкафовете с книги се издигаха като скали; мъгла засенчваше тавана.
Но, естествено, би било детинско, говореше си тя, да си мисли, че би могла да влезе, размахала коса като вълшебна пръчка, и за една нощ да превърне света в по-добро място. Щеше да отнеме известно време. Така че тя трябваше да започне от малкото и здравата да поработи.
Протегна ръка.
— Няма да използвам Гласа — каза тя. — Това е само ненужен драматизъм и наистина е малко глупаво. Просто искам книгата на Имп йе Селин, много ви благодаря.
Около нея работата на библиотеката продължаваше. Милиони книги тихичко продължаваха да се пишат, като създаваха шумолене като от хлебарки.
Спомни си как седи на коляно или, по-скоро, как седи на възглавница върху коляно, тъй като самото коляно беше невъзможно. Как гледа кокален пръст, който следи буквите, които се образуват на страницата. Беше се научила да чете собствения си живот…
— Аз чакам — каза Сюзън многозначително.
Стисна юмруци.
— ИМП ЙЕ СЕЛИН — каза тя.
Книгата се появи пред нея. Едва успя да я улови, преди да изпърполи на пода.
— Благодаря ти.
Запрелиства през страниците на живота му, докато не стигна до последната, и се вгледа. После бързо се върна назад, докато не откри, изрядно записана, смъртта му в „Барабана“. Всичко беше там — всичкото невярно. Той не беше умрял. Книгата лъжеше. Или — и тя знаеше, че това е далеч по-верен поглед върху нещата, — книгата беше правдива, а реалността лъжеше.
По-важно беше, че от момента на неговата смърт, книгата пишеше музика. Страница след страница бяха покрити с прилежни петолиния. Докато тя гледаше, пред погледа й един ключ се изписа в поредица внимателни лупинги.