Какво искаше тази музика? Защо трябваше да спасява живота му?
И беше жизненоважно Сюзън да го спаси вместо нея. Усещаше увереността като сачмен лагер в главата си. Беше абсолютно императивна. Никога не го беше срещала отблизо, не беше разменила и дума с него, той беше просто един човек, но точно него тя трябваше да спаси.
Дядо й беше казал, че не трябва да прави такива неща. Какво изобщо знаеше той? Той никога не беше живял.
Блърт Уидаун правеше китари. Това беше кротка, удовлетворителна работа. Трябваха му, на него и на Гибсън — чирака, около пет дена работа, за да направят приличен инструмент, ако дървото беше в наличност и изсъхнало, както трябва. Той беше съвестен човек, който беше отдал много години на усъвършенстването на един вид музикален инструмент, на който самият той не беше посредствен изпълнител.
Според собствения му опит, китаристите се деляха на три категории. Едните, за които той мислеше като за истински музиканти, които работеха в Сградата на Операта или за някой от малките частни оркестри. После, народните певци, които не можеха да свирят, но това не беше проблем, тъй като повечето от тях не можеха и да пеят. И най-сетне идваха… хъм-хъм, — трубадурите и останалите мургави типове, които си мислеха, че китарата, също като червената роза между зъбите, е кутия с шоколадови бонбони и стратегически поставен чифт чорапи — друго оръжие в борбата между половете. Те изобщо не свиреха, с изключение на един-два акорда, но бяха редовни клиенти. Когато скача през прозореца на спалнята, следван по петите от някой ядосан съпруг, нещото, за което любовникът най-малко мисли в този момент, е изоставеният инструмент.
Блърт си мислеше, че ги е виждал всякакви.
Обърнете внимание, най-напред тази сутрин той беше продал няколко китари на някакви магьосници. Което беше необичайно. Някои от тях даже си купиха учебника по китара за начинаещи на Блърт.
Звънецът иззвъня.
— Да… — Блърт погледна клиента, после направи огромно умствено усилие, — господине?
Не беше само коженото палто. Не бяха само гривните с пироните. Не беше само мечът. Не беше само шлемът с шиповете. А беше и кожата, и кабарчетата, и сабята, и шлема. Този клиент просто не може да се впише в категории първа или втора, реши Блърт.
Фигурата стоеше с неуверен поглед, конвулсивно стискаща ръце, очевидно силно затруднена в диалоговите ситуации.
— Т’ва магазин за китари ли е? — попита тя.
Блърт се огледа към стоката, висяща от стените и тавана.
— Ъ. Да? — каза той.
— Иска една.
Колкото до третата категория, този нямаше вид да се затормозява с шоколади или рози. Нито даже със „здрасти“.
— Ъ-ъ… — Блърт грабна една напосоки и я изправи пред него. — Харесва ли ви тази?
— Искам такава, дето свири блам — Блам — бламма — БЛАМ — бламммм — оооиййиеее. Сещаш ли се?
Блърт погледна към китарата.
— Не съм сигурен, че свири така.
Две огромни ръце с черни нокти я измъкнаха от него.
— Ъ-ъ, държите я не както тр…
— Имаш ли огледало?
— Ъ-ъ, не…
Една космата ръка се вдигна във въздуха и после се метна към струните.
Блърт никога не би си пожелал да се повторят следващите десет секунди. На хората трябва да се забрани да причиняват такива неща на беззащитен музикален инструмент. Беше като да си отгледаш малко пони, да го храниш и да му чистиш, както си му е редът, да сплиташ панделки в опашката му, да го водиш сред хубави полета със зайчета и маргаритки и после да видиш как първият му ездач го подкарва с шпори и с камшик.
Главорезът свиреше, все едно търси нещо. Не го намери, но когато и последните нестройни звуци заглъхнаха, лицето му се изкриви в устремното изражение на някой, който възнамерява да продължи да търси.
— Добре, става. Колко? — попита той.
Продаваше се за петнайсет долара. Но музикантската душа на Блърт възнегодува. Отсече.
— Двайсет и пет долара — това беше, което отсече.
— Да, добре. Т’ва ще стигне ли, а?
Един малък рубин се появи някъде откъм джобовете му.
— Не мога да ви разваля за рестото!
Музикантската душа на Блърт все още протестираше, но бизнесменският му разум се намеси и й изви ръцете.
— Но, но, но ще ви дам и учебника си за начинаещи и ремък и няколко резервни струни, а? — попита той. — Има картинки къде да си държите пръстите и всичко останало, става ли?
— Да, добре.
Варваринът си тръгна. Блърт се вгледа в рубина в ръката си.
Звънецът иззвъня. Той вдигна поглед.
Този не беше толкова лош. Имаше по-малко гвоздеи, а шлемът му имате само два шипа.